Днес за малко да си изпусна полета. До последно, права на вратата, доглеждах финала на
Amour на
Michael Haneke. Така ми беше сграбчил сърцето този филм, че даже забравих да се разплача.
Има толкова много видове любов. Тя се проявява болезнено силно и в страха от загубата на любимия човек. Естествено този филм изследва и другите проявления на любовта, но това беше темата, която най-силно резонира със собствените ми преживявания в момента.
През последните осем месеца, докато мама и всички ние заедно с нея се борим с рака, осъзнах едно. Една такава болест никога не е индивидуално изпитание. Тя подлага на изпитание цялото семейство.
Когато за пръв път научих, че майка ми е болна, знаете ли как реагирах? Разсърдих й се и не й се обадих почти един месец. Във филма, Ева също реагира така в началото - с гняв и отрицание. Бях в такъв шок.
Беше ми толкова трудно да свикна с мисълта, че моята желязна майка, преминала през толкова бури и изпитания без да й мигне окото, сега стои пред мен уплашена и болна. Може да станеш на тридесет и още да си малкото момиченце на мама и татко. До този момент като този. Дадох си сметка, че занапред родителите ми пред очите ми ще се смаляват и ще стават по-слаби и по-болни, а аз съм тази, която трябва да дава безусловна опора.
Периодът на отрицание премина и настъпи този на вината. Безкрайните изследвания, първата операция, съмненията и колебанията между надеждата и отчаянието. Бавно и полека всички станахме екперти по кръвни картини, видове рак, имуностимуланти. И всичко това беше белязано от смазващо чувство за вина от всеки изживян миг веселие или щастие извън дома, далече от мама. Всичко около мен беше болно, всичко трябваше да се пожертва...
Сега, две операции по-късно, докато чакаме поредните резултати, мисля, че съм на прага на нов период. Той дойде, когато осъзнах, че имам право да съм щастлива, да мисля за себе си, да мисля за някой друг, дори когато светът около мен се разпада на съставните си елементи. Да го нарека примирение би било неправилно. То е по-скоро ясното съзнание, че всеки миг от тук нататък е подарен. Това е знание, което се прелива във всички аспекти на живота ми. Кара ме да поставям под съмнение всички досегашни ценности.
Точно на ръба на загубата, осъзнаваш кое е най-ценно за теб. Всеки ден, който си далече от любимия човек, всяка вечер, която прекараш заровен в работа, без да се обадиш на близките хора, всеки миг, в който се сърдиш, вместо да прощаваш... всичко това е предателство към живота. Той виси на косъм дори когато не си болен.
Кой е следващият етап не знам. Но отглеждам в сърцето си надежда, радост, усмивки, любов. Това е, от което не само моята майка, но и всички ние имаме най-силна нужда в момента, за да намерим изцеление.
Красивите мартенички, изработени собственоръчно от мен, за всички мои любими хора. 
