Сто целувки

Сто целувки ли си струва
да дадеш и да приемеш...
Сто целувки ли ще струва
да ме имаш, да ме вземеш...

Сто години ли ще минат,
да ми вярваш, да ме искаш.
Сто години ли те мамят
свободата ти притискат...

Сто надежди съм побрала,
сто усмихнати целувки,
сто сълзици на раздяла,
сто любови и престувки...

Сто по сто сълзи в очите,
сто по сто мечти в сърцето.
То е тъжно, то е клето:
още знае, още иска...
сто целувки да изстиска....

Да ме имаш, да ме нямаш...

Ти ме загуби по стотици начини,
и разпиля ме по незнайни пътища,
държеше ме и галеше душата ми,
сега забрави ме на кръстопътя...

Не искам... искам... друг да ме намира,
и тук, на кръстопътя, ще остана...
Ще се превърна на отровна гъба
и ще се слея със брашното по бръшляна...

Как е възможно да ме имаш, да ме нямаш,
тъй малка и ненужна ли съм вече,
нима красивите ми мисли, малки, спретнати,
не ти разкриват свят по-хубав и човечен...

Как може да ме опознаеш чак до кокъл...
До болка да ме имаш, до принуда...
И въпреки това да ме оставиш,
сама и гола, като безгласен вопъл...

Кажи ми как да се намеря,
да събера парченцата във цяло,
и да погледна на света отново,
във себе си, във нещо да повярвам...

Съкровището, скрито в мен, ограби...
Понесе някъде кервани злато и брокати...
Останаха ми само сто тояги,
с които всяко чувство до последен дъх да смажа....

Олтар

Моето тяло, което теб е поемало,
е свещено...
И нека никой друг не дръзне да го оскверни!
Ще скрия своите гърди
от поривите хищни на есенния вятър.
Ще покрия ръцете си с плетени шалове
от палещите слънчеви лъчи.
Ще обуя краката си във високи ботуши
в белия мрак на снега.

Нека никой и нищо
не докосне с поглед
полето на нашата любов,
съда на твоите целувки,
мишената на твоите стрели!

Ти в мене сигурен бъди!