Път

Няма начин да сгрешиш, пътят ти един е...
И по него щом вървиш, няма как да кривнеш...
Няма как да се спасиш, няма брод, пътека...
Можеш да го извървиш само във една посока...

Гледайки назад, грешиш, губиш ценно време...
Спреш ли даже и за миг, той без тебе ще поеме...
Той не чака. Неразделни, винаги сте той и ти...
Друг по него не върви, няма знаци и следи...

Следвай своя път-живот, и назад не изоставай...
И във някой миг-любов, изпреварвай го и бягай...
Бягай, бягай надалеч, рано-късно ще те стигне...
И над пропастта тогаз... твоят път ще кривне.

Няма грешки, няма друг... само той и ти сте...
Как по него ще вървиш, ти решаваш, ти кроиш...
Скачай, тичай и крещи, тихо, плахо се тътри...
Даже в кръг да се въртиш, своя кръг ще извървиш...

Отчуждение

Отчуждение. Докарва те до умопомрачение.
Да нямаш една дума.
Да нямаш две минути.
Да нямаш три усмивки.
Да имаш само пустото поле във себе си.
Където няма къща, вдигната с обичащи ръце...
Където вятърът обрулил е последните самотни джанки от дървото...
Където срещаш само себе си по всички кръстопъти.
И никога не срещаш другия.
Невидима си вече.
Бледа сянка от момичето, което себе си обичаше и на света се плезеше...
Опитвайки да стана нечия, изгубих себе си.
И трябва, трябва да се върна наобратно
и да намеря счупени отломки от сърцето си...

Приятелство

Утро. Синьо. От небето лъха хлад, синева, предчувствие за светлина. По пътя бавно се тътри каруца. Теглена от най-измъчения кон на света. Отзад седят две момичета. На около 17, но от този тип, които приличат на 14-годишни, а не на 22. Не носят червило, спирала, нямат маркови дънки. Това определено не е и мястото за всичко това. Едната държи голям чадър на точки. И двете носят раница на гръб, всички техни съкровища и малки чудеса са там... Разбира се, дневниците. И двете са мечтаели тайничко да надникнат в дневника на другата, но така или иначе едва ли има нещо, което да не са си казали. Докато говорят една с друга, чувствата изкристализират и се проясняват и се превръщат в спретнатите малки думи от дневника. Но преди това е споделянето, вечер на тъмно, със стиснати очи. „Каза ми, че съм красива.” „Наведе се и устните ни почти се докоснаха.” Тези момичета още вярваха в магията, още я очакваха и търсеха.

Десет години по-късно се видяха случайно на една улица.

Пропукване

Да си обичана, дори и без да си обична...
Когато плачеш, и си слаба, и си рошава...
Когато болна си и тъжна, и угрижена...
Когато мразиш всякакви отчети и въпроси...

Когато нощем си лежала и си мислила
за чужди нечии ръце, любящи...
Които много някога си търсила,
но не намираш във леглото, на което си...

Ако ме обичаш ето тъй... напукана...
Кристал, със хиляди пороци..
С целувки нежно събери парчетата...
Не се сърди, че днес не съм ти сготвила...

Ела със мен във моя свят сребристо-златен
И виж липите, по които съм накацала...
И виж въздишките, които съм напускала
Като врабчета над потоците...

Вземи ръката ми и чуй гласа ми,
Кристалът не звъни, напукан е...
Но даже в няколко ръждиви думи,
Ще разбереш как да изцелиш душата ми...