Скитница

Аз ли те оставих да си тръгнеш,
да се стопи гласът ти в падналия мрак,
аз ли не останах да те чакам,
макар за любовта ти да копнях...

Аз ли тънах дни и нощи в тебесъжаления,
аз ли роних сълзи срещу вятъра суров,
аз ли пропилях стотици вдъхновения,
скитайки да търся тебе в някой нов...

Или беше друга тази скитница проклета,
със очи, притихнали във стон,
непозната бе усмивката й клета,
тялото й – болно, като скършен клон...

Тя е бродила сред мрака и мъглите,
тя е кътала в сърцето си тъга,
докато безгрижно аз пилеех дните,
скрила се зад було от лъжа...

Но дойде мигът за равносметка
и на себе си сега признавам,
че без теб усмивката ми не е сладка...
Скитницата в себе си познавам и
и в душата си с тъга я приютявам...

Блести ли езерото?

Блести ли езерото?
Или светлината струи от телата ни:
чисти и бели под клоните летни.
Това е луната?
Или очите ти пак се впиват в мен –
лъчисти, невинни.
Сливат се устните под капки топли и светли,
топлиш ме, мрак е
и някакъв трепет сънливо звъни във душата ми.