Необратимо

Коя любов е истинска?
Дали онази,
която като топло одеяло пази
душата ти от бури и валежи?
Която е домашна, топла, проста...
Не те разкъсва и е сякаш доста
умерена и предвидима,
дори сред вихрите на люта зима...

Или онази,
която като трън в сърцето лази,
която мозъкът ти претопява;
със страст залива тялото ти като течна лава?
Не знаеш в утрото какво те чака,
очите и ръцете ти разплаква...
Но всеки миг наситено огромен
е ценен, ярък, ненаситен спомен...

Коя любов избираш да поискаш?
Коя любов си смел, за да изстискаш
от своето сърце?
И ако днес едната избереш,
кураж ще имаш ли да понесеш
за цял живот, необратимо...
решението днес, което взимаш?

За края на книгите и Вавилонската кула...

   Разбира се, няма двама души, които да прочетат една и съща книга, и да извлекат от нея едно и също знание. В някои случаи, като с Библията, това неединодушие може да има доста кървави последици. В други случаи, за щастие, това е прекрасна основа за интелектуален обмен на идеи, гледни точки и възможни итерпретаци...
   Току що затворих последната страница на едно прекрасно четиво, Това не е краят на книгите (изд. Enthusiast, прев. Силия Колева), един разговор между Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, записан от Жан-Филип дьо Тонак. Двамата почти 80-годишни интелектуалци разсъждават за съдбата на книгата в епохата на Интернет, киндъла и глобализацията. Сред цялата мъдрост, която двамата се надпреварват да излеят, всеки ще открие нещо за себе си. Сега преглеждам записките си по книгата. И се питам, ще се намери ли друг човек на белия свят, някой мой душевен близнак, който да се впечатли от точно същите идеи, които и аз съм нахвърляла. С апел, ако съществува, да ми се обади, тук ще опиша 5-те идеи, които Дени си зае от Това не е краят на книгите:
   - Еко формулира много интересна концепция за скъсяването на настоящето: Настанили сме се в подвижното, променящо се, обновяващо се и нетрайно настояще; настоящето се скъсява, изчезва... Еко дава следният пример: ако преди, два дни се учиш да караш колело и това е умение за цял живот, сега, два дни се учиш да снимаш с новия си фотоапарат, а след една година го сменяш и почваш отначало. Сякаш живеем в непрекъснато очакване на бъдещето, на промяната, на обновения модел на сегашния си живот и по този начин преживяването на настоящето се скъсява спрямо преживяването от нашите родители само преди 50 години например...
   - оттук се стига и до въпроса как този процес на непрекъснато обновяване влияе върху формирането на колективната памет. Особено, когато в епохата на интернет и мобилните комуникации, тотално се изличава идеята за информационен авторитет и източник, който да установява достоверността на информацията и който да формулира, диктува интерпретираното от масите... Колективната памет все повече се превръща в сбор от индивидуални памети...
   - същият ефект има и глобализацията. Само преди 10-ина години, изучавайки понятието глобализация в университета, всички се вайкахме как това ще доведе до тотално уеднаквяване на мисленето и изличаване на културните различия. А наблюдаваме точно обратното. Тя (глобализацията) допринесе за раздробяването на опита, казва Еко. Липсват авторитети, които да ни насочват и уеднаквяват представите ни. Култура става невъзможно понятие извън личността! Формирането й вече е резултат от самоучастие и самоотговорност.
   - в този ред на мисли, Еко и Кариер, формулираха и понятието за интелектуалната автономност - извоюването на реално познание от машината. Това понятие описва доколко от информацията, или знанието, което ни залива от всички страни, ние сме способни да формулираме познание. Това е малко като да владееш пълния член, когато вече на никого не му пука за правилната му употреба. Но пък владеенето му е знак, че си отвоювал частица знание, която те различава от тълпата...
   - за финал, още една интересна мисъл, която няма нищо общо с изброеното дотук. Още от митологично време, свързваме небето с оплождащото мъжко начало (дъжда), а земята - с приемащото женско начало. От тази изходна позиция, Вавилонската кула може да бъде разгледана като дързък фалически символ - опита на земята да "оплоди" небето. Това е още една причина кулата да не се понрави на силно партиархалния пред-християнски бог, който в крайна сметка я разрушава.

Страх

Как е възможно точно сега,
в този момент, край тази врата,
ти да се спреш, аз да се спра
и да позная в теб любовта...

Как е възможно точно преди,
на къстопътя на моите мечти,
ти да се спреш, аз да не спра...
и да подмина така любовта...

Как е възможно само за миг...
да се превърне животът във стих...
Ти го изпяваш, аз го шептя...
Заедно пишем така любовта...

Как е възможно само за миг,
студът да полъхне безмилостно тих...
и да разлюбим в студа любовта,
и да си тръгнем сами под дъжда...

В кой миг разбра, че спря да боли?
В кой миг си силен както преди?
И ако болка не чувстваш сега,
какво е убил във тебе студа?

И става възможно ето така,
в този момент, край тази врата
ти да се спреш, а аз да не спра...
от страх да не срещна отново студа...

Неочаквано

Неочаквано, небмислено, неразбрано
ти ме погледна през рамо...
И аз се загубих...
Удавих се, хлътнах, размих се,
в този поглед пропаднах, стопих се...

Тичах, след тебе, разтварях крака,
молих се, плаках и блъсках глава...
Как
да те върна, сграбча, обърна,
да се сгуша до теб и да те прегърна...

Затвори си очите и вече върви си...
Омръзна ми от тебе светът да зависи...
Пусни ме!
Ще чакам, ще мога, ще искам...
сърцето си смачкано от теб ще изстискам...