Случайност ли е съдбата?

Имало едно време, когато Божиите твари нямали чет точно като зрънцата на нара и било грях да говориш много, защото можело да кажеш каквото не трябва да помниш и да запомниш каквото не трябва да казваш. (Копелето на Истанбул, Елиф Шафак, Егмонт България, превод Емилия Масларова.)

Преживяването да четеш тази книга е неповторимо. Тя започва бавно, изпълнена с детайли, които ти се струват мудни и ненужни. Но страница след страница набира скорост и на финала те оставя с усещането, че си прочел най-хубавата книга на света.

Една невероятна история за силата на паметта и за съдбата. Всички сме мравки, които пълзят по повърхността на разпукан нар. Единственият начин да проумеем колко е красив, е да го погледнем отгоре - с очите на Бога или от дистанцията на времето. За да проумеем, че няма нищо случайно и че всеки избор, който правим, остава да тежи на мястото си и да прави вълни в реката далеч след като си отидем от този свят.

Докато четях, се почувствах супер виновна, че оставих наровете от Тунис да изсъхнат и накрая ги изхвърлих. Ако знаех колко магия има в зрънцата им... За финал да кажа, че лично Г-н Президентът си е купил "Копелето на Истанбул" от моята любима колежка Ели на Пролетния Панаир на книгата. Тя е устояла на импулса да му я подари. И с право. Това е книга, която си струва всяка стотинка от цената.

Други мнения за "Копелето на Истанбул": тук, и тук .

Мълчание

Само с поглед проникваш под полата ми,
само с поглед и с нежна усмивка...
Не е нужно да чувствам ръката ти...
Очите ти ме галят по всяка извивка...

Излишно е да ме целуваш...
Устните ми вече са се предали...
Из мислите ми денонощно върлуваш...
В спазъм болезнен кръвта ми се пали...

Горя, като факла, напоена с любов...
По тялото ми текат реки от желание...
Погледни ме, не ставай суров...
Насити ме със своето страстно мълчание...

Гледай ме и името си не прошепвай...
Нека да не те наричам с имена...
Гледай ме и ме рисувай с поглед,
като икона от греховна светлина...