Приказки за моята дъщеря: Джуджето Лю

В работилницата на дядо Коледа кипеше усилен труд. Джуджетата трескаво опаковаха последните подаръци, а до Коледа оставаха броени часове. Рудолф вече беше впрегнат в шейната, нетърпеливо размахваше рога, а носът му беше по-червен от всякога. На самия край на масата за опаковане на подаръци седеше Лю, едно МНОГО ТЪЖНО ДЖУДЖЕ. То беше ужасно непохватно и всички му се присмиваха. Ту ще счупи някоя играчка, ту ще завърже панделката накриво, ще обърка картичката, или, о ужас, ще размени подаръците на някое братче и сестричка... Всички останали джуджета се пръскаха от гордост по Коледа, защото смятаха себе си и своята работа за страшно важни и отговорни. А Лю тайничко ненавиждаше празника, защото си знаеше, че накрая някое дете неизменно ще остане разочаровано заради неговата непохватност. Ето защо когато и последната кутия беше натоварена на шейната и дядо Коледа и елените потеглиха, Лю не се присъедини към веселието на останалите джуджета, които почнаха да вдигат наздравици с греяно вино и да танцуват по масите. Той се прокрадна на двора и в мразовитата нощ бавно закрачи към своята малка хралупа. Беше толкова подтиснат, че на върха на носа му даже се беше изтъркулила една сълза, която замръзна от ледения вятър и започна да го щипе. Когато стигна до дома си и отвори вратата, очакваше го изненада. На пода имаше писмо. Не какво да е писмо, а ЗАГАДЪЧНО писмо, което беше цялото покрито с пощенски марки. То беше изпратено преди точно една година, и беше пропътувало почти целия свят, лутайки се между различни пощенски станции и куриери, защото малката детска ръка, която го беше надписвала, го беше адресирала до Южния, а не до Северния полюс. Лю с любопитство разпечата плика и зачете... Скъпи Лю, пише ти Мартин. Ти не ме познаваш, но аз искам многу да ти благударя. На Коледа сестра ми получи камионче-пожарна, а аз – книжка за принцеси. Мама и татко много се притесниха и казъха, че явно някои в работилницата на дядо Коледа ни е разменил подаръците. Убаче, и аз, и Верка сме много щасливи. Аз винаги съм обичал красиви принцеси, но никога не съм се и надявал, че някой ще ми подари такава книжка. Всички казват, че това не е подхудящо за момчета. Благодаря ти за най-страхотния подарък за Коледа, защото ти наистина отгатна за какво мечтае сърцето ми. А на Верка много й харесва камиона... Лю прочете писмото над десет пъти. Внезапно стаята му се стори много по-светла и топла. Сълзата на върха на носа му се разтопи и капна на листа, а след нея се отрониха още няколко. Ето че дори непохватно джудже като него беше способно да дари истинско щастие на едно малко дете. А може би още някой разменен подарък си е попаднал точно на мястото... Кой знае?
Във всеки случай, Лю вече не се чувстваше самотен. За малкия Марти той се беше превърнал в най-добър приятел.

Приказки за моята дъщеря: Жирафчето Пешко

Жирафът Пешко живееше в прашна картонена кутия, в дъното на един стар дървен шкаф, в ъгъла на една затъмнена детска стая, от която децата се бяха разлетели по всички посоки на света още преди десетина години. От толкова време вече живееше в кутията, че му се струваше, че слънцето, вятърът, облаците и снегът са били само плод на въображението му, с които да гони скуката и мрака. Освен това, краката му се бяха извили в крайно неудобна поза и ужасно много му се искаше да може да се почеше по задното дясно копито.

Понякога децата се прибираха в старата къща на родителите си, макар и все по рядко. От време на време се случваше някое от тях дори да пренощува в старата детска стая. Пешко чуваше скърцането на пружините на леглото. Долавяше как стаята се изпълва със сънища и среднощни въздишки. Но сега децата непрекъснато бързаха, винаги закъсняваха и нямаха време, със сигурност не и за ровене в прашни кутии в забравени шкафове. Ех, мислеше си Пешко, а какви славни времена бяха. Какви игри само падаха... Един ден обаче се случи чудо. В просъница Пешко дочу как някой отвори вратата на стария шкаф. Две малки ръчички започнаха да измъкват кутиите и да ги преравят нетърпеливо. Ето че капакът над Пешко също се открехна и две безкрайно любопитни очички надникнаха вътре. После се чу един безкрайно доволен вик. И две безкрайно щастливи ръце сграбчиха Пешко и го измъкнаха от прахта. Сгушен до гърдите на малката Ема, той щастливо отброяваше ударите на развълнуваното й сърчице. Неговото сърце също се вълнуваше и се изпълваше с нови сили и любов. Той беше не просто намерен и спасен. Той беше отново обичан.
Колко беше чудесно, че децата си имаха свои деца, които при това любопитно преравяха стари кутии. Пешко потропа щастливо с копитца. Нямаше търпение славните игри да започнат отново.

Сватбен ден

В този ден всичко е бяло,
сякаш никога не е живяло...

Всичко е жълто, розово, синьо...
като петна от плодово вино...

Целият свят е в краката ни,
и се усмихва препинателно...

Но аз имам очи само за тебе,
сякаш е спряло цялото време...

А ти виждаш само мен...
Защото е нашият сватбен ден...

Не забравяй никога този момент,
защото ДА не е просто фрагмент.

А е думичката малка, която
слепва парченцата в това наше лято...

Когато от аз и ти, прелетни птици,
се превърнахме в ние, с гнезденце с лавици...

на които да подреждаме лека полека
пейзажите, осмислили нашата семейна пътека...

Спомен

Шокиращо е колко си инстински,
а времето не е изтрило спомена
за горещия ти поглед върху голите ми гърди...

Мигът, в който те зърнах в лятната нощ,
отвори пред краката ми бездна
от неслучени ако, дали, може би...

Ах, тази твоя безкрайна усмивка
безмерна вселена от смях и надежда,
насити със смисъл дори и раздялата...

Полунощ е. Бързам с пантофките стъклени...
Побягнала от спомена за ръцете ти,
откривам топлината ти във душата си...

A Wall of Stone

It is a hard wall...
Hovering above,
Hitting you straight on!

It is love.
It is supposed to be love
But is as hard as stone,
And turns your heart into one...

It is a tear
That fills my eyes,
Never runs down,
Never cleansing the soul
From the hard moments
That hit you like a wall....

Спасение

Спасение?
Умение,
да ме разнежиш
от вълнение...
Да вземеш пръстите ми във ръка,
да шепнеш със целувки във нощта...

В ръцете ти е тихо, като стон
сърцето ми припуква нежен тон,
намерило утеха, точно там,
прилегнало на припек в твойта длан...

Смисъл

Изпълнена съм с тишина.
Крещи. Ушите ми пронизва...
Талази болка във кръвта
изливат се. Болят. Не стихват...

В ръцете ми е празнота.
Изпълнена със твойто име.
В леглото ми е самота.
Копнеж по нищо не изпитвам...

Изпълвам дните си със страст,
препускане през календара,
не спирам даже и за час,
не спирам, за да те забравя...

Но в мънички минутки самота,
ти се промъкваш като сладка мисъл,
живота ми изпълваш с красота...
Отсъстваш! А ми даваш смисъл...

Сбогуване с Валери Петров

Като всеки истински творец, очите му виждаха бъдещето... Сбогом...

Сбогуване с морето 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море! 
Още топло е, още е лято, 
но от час там над нас се върти, без да спре, 
вече първото щърково ято. 
То се сбира, разрежда се, дълго се вий 
на различни въздушни етажи. 
Сбогом мое море! Дойде време и ний 
да събираме вече багажи. 
А пък колко обичам те: нейде встрани, 
не летовищно - диво и степно, 
мое синьо море от детинските дни 
до задъхване великолепно: 
със чаршафа опънат, със дома от камъш, 
със заритите в пясъка котви, 
със варела ръждясал, със младия мъж, 
който риба на спиртника готви, 
и с момичето русо, което лежи 
или иде във весела блуза 
и вода във кесийка от найлон държи 
като жива, прозрачна медуза. 
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час. 
Даже просто ми иде да плача. 
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз - 
аз съм само зад тях минувача! 
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море! 
Дни, години - какво ни остава? 
Както твоята пяна във шепата мре 
чезнат зависти, страсти и слава. 
И защо са ни те? Своя земен живот 
ний тъй бързо хабим в суетене. 
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод, 
влей от свойто спокойствие в мене! 
Стига този ламтеж! Не съм вече момче 
и в часовника вечен на Хронос 
твоя пясък, море, все по-бързо тече 
от добрия във лошия конус. 
А пред тебе какво е животът ни? Миг. 
Тъкмо почнал, и ей го, изтече. 
И не сбогом е туй, а панически вик 
и какво, че познат е той вече, 
че безброй преди мен в своя път един ден 
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен, 
виолетов и син до безкрая! 
Ти, което си люлка на всеки живот, 
на сновенето наше нестройно, 
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под, 
върху който да стъпя спокойно! 
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял! 
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност! 
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял 
като хвърлен на плажа ти термос! 
Укрепи ме, море, укроти ме, море, 
над пространство и време разлято! 
На въздушни етажи кръжи, без да спре, 
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов 
се дочува на кораби воя... 
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов! 
Сбогом, вечност, жадувана моя!