Самовила

Безшумно стъпвам пред дома ти,
не смея да почукам и да вляза,
към твоето сърце изгубих пътя,
наказваш ме ту с безразличие, ту със омраза.

Изгубени, бездомни, моите стъпки
описват хиляди спирали край вратата,
отвъд която ти свещенодействаш
и през която моя път отряза...

Да се спасиш от мен, да ме забравиш,
защото като вила съм опасна,
издигна ти от камък снажна кула,
с бодлива тел и тръни я опаса.

А моите пръсти се строшиха вече,
да търсят някъде пролука, порта,
за да приседна край камината до тебе,
и да потърся прошка и опора....

Защо открадна моята премяна...
Бездомна самовила, и безкрила,
не мога да прехвръкна, да прескоча
и на сърце ти пак да стана мила...

Вик

Чувам гласове, говоря си сама,
търся разбиране, а се блъскам в стена.
Самота...

Чаша пресъхнала, цвете увяхнало.
Искам любов, намирам тъга.
Самота...

Стъпки в снега, белота недокосната,
тяло, стаило копнежи в нощта.
Самота...

Сълзи, проливани скришом, неволно,
думи, изречени само наум,
спътник в живота невидим, неясен.
болка откъсната, неизстрелян куршум.

Тихо, в шума на безкрайни вселени.
Тихо, във вихър на злостна тълпа.
Тихо, в сърцето песни угаснали.
Тихо, по-тихо от дъжд от листа...

Толкова тихо, че само да шепнеш,
аз ще те чуя, от най-далечния бряг.
И ще преплувам безкрайни морета,
за да достигна твоя дом, твоя праг.

Ако вратата ти не открехнеш,
ако остана сама под дъжда,
пак ще е топло и пак ще е светло
от предсмъртния вик на една самота...

Бдение

Не е утро, не е нощ,
а е някакво безвремие.
Тялото ми става мост,
над реката правиш бдение...

Пускай своите стрели,
кандила запалени...
Със ръце ме прегърни,
a с уста повярвай ми...

Мигът, когато се влюбих

Един миг идва и ме преобръща,
не спирам да се връщам мислено към него.
И знам че слаба съм била, и носталгично-рошава,
но презглава във този миг се влюбих...

Не спирам да превъртам лентата в главата си
и да си спомням всяка твоя мисъл поизтъркана,
да си задавам купища въпроси
и да се питам аз ли съм единствена!

И мислено издигам замъци и кули,
да съхраня тази любов огромна и единствена,
която вече е набъбнала чудовищно,
единствено във моите сънища измислена...

Защото ти си тръгна с няколко усмивки
и още там остави ме сама на пясъка...
И заживя живота си, забравяйки тоз миг единствен,
от който аз с години ще се уча как да бягам...