Сянка

Защо те ненавиждам, и каква е тази злоба,
извираща от моите недра,
любов, и нежност, грижа и угода...
изсъхнали лежат, измрели във прахта....

И как умът ми ражда тези мисли страшни,
нима за приказки и страст не бе роден...
Кога мечтите нежни стават толкоз жалки,
омраза скършва техния живот сломен...

Нима тъй крехка е и тъй е малка
стената между „лоша” и „добра”...
Нима не пропаст зее, а са просто крачки,
делящи ни от тъмната бездна...

Нима е толкоз лесно да се плъзнеш...
Да станеш друг човек, омразен и недраг...
Сломен и пуст, на никого не вярваш...
Омраза криеш и умираш в самота...

Чувство за вина

Изпитвал ли си някога вина,
познаваш ли прокобната й сила,
да стиска мислите ти като с железа
и във сърцето въглени да впива...

Изпивал ли си някога вина
към някой, който веч го няма,
и който повече не крачи по света
и прошка в утрешния ден от него няма...

Събуждал ли си се със сълзи във очите
и думи стенещи безгласно във душата,
и молил ли си се да върнеш дните,
за да поискаш прошка и отплата...

Тогава знаеш колко безутешно
е да се изправиш сам и гол в безкрая,
да знаеш, че не ще го срещнеш вече,
последното ти сбогом с него не витае...

Използвай всяка мъничка минутка
и насити света с целувки и усмивки,
зарадвай и приятели, и близки,
и ги обичай сякаш утре ще е краят...

Прости им и поискай прошка,
защото утре може да е късно...
И питай всички хиляди въпроси
сега, защото утре ще е пусто...

Измръзване

Искам да бъда малка и силна,
Искам да скитам сама под дъжда,
А ме е страх да заспивам на тъмно,
И плача, щом чуя гръм над града...

Искам да искам, и да намирам,
Повече слънце, по-малко ред,
А се събуждам във сивите утрини,
И то по часовник, точно в седем без пет.

Искам в снега да седна, да зяпам,
И да намеря цветен куплет,
А всъщност замръзвам, палтото е ланшно,
А чаят във кухнята е станал на лед...

Искам такава любов като пламък,
Да разтопи света ми от раз....
А огнеупорните мисли от камък,
Са ме втвърдили като бучица мраз...

Заник слънце

Заник слънце, уморени,
крачат две души сиротни,
крачат, без да се прегърнат,
със сърца самотни.

В мислите си се обичат,
в мислите си се
копнеят,
но мълчат и тънат в мисли,
и наум жалеят.

А нощта ги е покрила
с мантията на тъмата,
във небето е съшила
звездна приказка крилата...

И ги мами, и ги гали,
и им шепне тихи думи,
но остават неразбрани
нощните магии чудни.

Те ще стигнат, скоро-скоро,
мракът ще ги пусне,
ще въздъхне, ще прошепне,
„Тази обич е залудо”.

Молитва

Ти заспиваш уморена,
аз пък раждам се в страстта;
Ти с любов си упоена,
аз треперя във нощта.

Ти си приказно красива,
стан извиваш още в свян;
аз съм грешник – съден клетник
и от хората презрян.

Вдишвам нежно аромата
в слепнали от пот коси
и наслагвам във душата
рози, винени лози…

Вдишваш сънно аромата
в запотената ми длан
и наслагваш във душата
аромата на тамян.

Пред олтара грешно свити
ний треперим от любов,
а сълзите във очите
дан са за света суров.

Но се сливаме без думи,
само с блеснали очи;
И се любим пак безумни –
свод църковен да ехти.