Студ

Дантела от сняг и от мраз, и от лед
студът е изплел и е метнал наред...
Стаил е надежда за повече бяло,
Покрил е калта, навред е валяло...

И в този свят по-красив и по-блед
Внезапно избелен навред и наред...
Скован от леда, но спасен от калта,
Почувствай, че носи надежда студа...

Вземи бяла гъба и трий, мий наред
Всяко тъмно петно предай го за смет
Непотребните вещи изхвърли, изчисти,
Непотребните мисли зачеркни, изличи...

Отпусни се в снега и се слей със студа,
С нов живот се налей, покълни от леда,
И тогава излез, разцъфтял и успял,
Цветове нарисувай над снега изветрял...

Безсънна нощ

Филми късометражни скърцат в главата ми:
моите фобии, моите мечти,
моята любов – романтика, спомени-
несбъдната, в звездите трепти.

Едно кафе, две кафета, три…

Безсънна нощ, а кръвта ми пламти…
в просъница чувам любовни стенания –
на мойте копнежи безгласни ридания
и празното място до мене боли!

Да те обичам

Да те обичам не е непременно щастие,
да те обичам не е само болка и тъга,
това е омагьосващото знание,
че в този свят не съм сама...

Да те обичам не е само да те искам,
да те жадувам в часовете на страстта.
Да те обичам значи да позная,
във своето аз гласа на другостта...

Да се разтегля като златна нишка
от моя остров чак до твойте брегове,
да стана друга, някак си по-истинска,
и да повярвам в твоите богове...

Да те обичам значи да съм нова,
със две сърца и двойно повече мечти,
но значи също да съм древна и готова
в отвъдното да сляза подир твоите очи...

Възраждане

На брега на Сена, в малкото кафене - две маси, изнесени на паветата - Пиер седеше и допиваше последната глътка късо черно кафе. Погледът му се рееше над реката, но не забелязваше нищо от случващото се наоколо. Защото в този момент Пиер можеше да мисли само за собственото си нещастно сърце, за огромната болка, която му беше причинила тази жена, която беше флиртувала дръзко с него, беше го предизвикала да се влюби до полуда в нея, беше го примамила с чаровните си усмивки, интимните прегръдки, сладките целувки, а после му се беше изсмяла в лицето и днес, даже сигурно в същия този миг, тя щеше да стане нечия чужда жена и съпруга. Оградена със стена от студ, му беше съобщила новината рязко, сухо и трезво, като хирург, който прави разрез без упойка, с ясното съзнание за нечовешката болка, която ще предизвика.
Усещането за почти физическа болка, предизвикано от думите й, го беше прерязало на две. Още не можеше да се отърси от спазмите на сърцето, на стомаха, повдигаше му се от мисълта за тази жена, но цялото му същество се стремеше към нея.
Господи, колко я обичаше!
Можеше ли да си представи живота след такава изпепеляваща любов. Не! Стъпканото му самочувствие викаше от паважа, опитваше се да се събере като мрачните господари на мрака от приказните легенди, но самата негова приказка беше станала огромно черно чудовище, което го поглъщаше и мракът беше непробиваем.
Поръча още едно кафе, след това още едно. Вълните на кофеина, на раздразнението, на усилващото се усещане, че не се побира в кожата си, в главата си, че иска да изскочи и да се освободи от болката... Беше влудяващо, краката му нервно потрепваха под бялата покривка, а малките кафяви пръски по чашата го докарваха до истерия. В далечината се чу звън на църковни камбани и този звук беше пронизващ, мъчителен, сякаш отекна стонът на собственото му погребение. Ако надеждата не можеше да умре, то в този момент със сигурност изпитваше предсмъртна агония.
След няколко часа нервно вцепенение, той реши че вече би могъл да излезе от укреплението от празни кафени чаши, което беше издигнал около себе си. Знаеше, че ще минават хиляди пъти по същите улици, знаеше, че ще улавя усмивката й във всяка витрина, във всеки полъх на вятъра, знаеше че ароматът на парфюма й ще достига до него във всеки магазин, в мрака на кинозалата. Изранените му от студа сетива щяха да усилват десетократно всяко впечатление и да изпращат десетократно по-силни сигнали в центровете му за болка.
Но точно тази сутрин беше разбрал и още нещо.
Беше разбрал, че ще оцелее.
Зад стена от чаши, ампутиран от чувства, вцепенено безразличен към най-беглата възможност за тръпка..., знаеше едно нещо със сигурност. Той щеше да го преживее. И това беше най-важното.

Орисия

Луната свети пълна и ярка.
Вещица броди нейде в нощта.
Над огъня къкри отвара кипяща.
Любов или смърт вещае дима?

Ливада широка, елхица висока,
танц на магьосници, ръка за ръка...
Тихо мърморят думи прокобни,
Живот или смърт вещае това?

Бялата приказка търкулва се в мрака.
Някой погазва светлика й блед...
Тихо в горите ще бродят навеки
две сенки, орисани да нямат късмет...

Дали ще се срещнат, дали ще се чуят
две сенки във мрака на свойта душа?
Ще видят ли лунен лъч в горска просека
да им посочи път във нощта...

Или отчаяни, сиви и бледни
те ще угаснат със спомен недраг...
И във горите вещици смахнати
своите прокоби все тъй ще крещят...

Къде си ти?

Където, който и когато и да си...
Невидим и далечен... Пак те искам!
Разбираш ли? Очите ми са в плен...
на твоя образ още неизмислен...

Разбираш ли? Копнея за мига,
когато ще те разпозная...
В море от хиляди лица ще спра дo теб...

И ще се скрия в твоето сърце
от търсещите хиляди ръце...

Камината

Камината е нашият олтар,
пред нея всяка мисъл е целувка,

В светлината на палещи огнени ласки,
сплетени в кръг, телата ни се галят,
на пода захвърлени и дрехи, и маски,
ръцете ми с твоя мирис ухаят...

В светлото кръгче пристъпваме плахо,
като в олтар на стаена любов,
и на сърцата примрялото ехо,
пламенно стене в своя затвор.

Ако отприщим тези целувки,
кой ще ги спре да залеят света?
Ако сега се стопим сред милувки,
как ще си тръгнем сами след това?

Да те отпратя самичък във мрака,
без да те хвана в студа под ръка,
да се събудя във празната стая,
да си изпия кафето сама....

Колко е лесно и колко е трудно
да не направя всичко това.

Грях

Думите са грях,
повярвай...
Не ми шепти, че ме обичаш,
защото думите са грях,
на който вечно ме обричаш.

Докосвай ме във тишината,
на бясно трепкащото ми сърце,
къпи душата си във светлината
на моите разтворени ръце.

Но тихо, тихо, не продумвай...
Не слагай в думи своите признания,
защото думите са грешници безгласни,
пред сливащите се съзнания.
С, 2003

Шишарки

Слънцето скри се зад хълма,
вятър полъхна в полето,
над реката мъгла се разгърна,
ала огънят лумна в сърцето.
В огнището се разтапят шишарки
и дъхът на смола ме опива,
и рисува в очите ми шарки,
от които кръвта ми завира.
Ти ще дойдеш на светло от мрака
със премръзнали синкави пръсти,
със сърце, премаляло да чака ...
И дъхът ти ще ме прекръсти.
Ще настръхна от тази милувка
жарка и ярка като зимна звезда,
Ще стана на струна от твойта целувка,
плачеща, стенеща в страстна нега;
И телата ни, снели всяка преструвка,
ще засветят като факли в нощта.
И когато изтощенa,
във ръцете ти заспя,
И когато изсветлена,
вдигне своя плащ нощта,
Във душата ми смирена
ще се сгуши любовта.