Розово

Идваш във нощите
пурпурно-розови,
идваш потайно в съня...
Влизаш във мислите,
скришом разбъркваш ги
и ме оставяш сама...
Идваш във утрото
синкаво-бежово,
капваш във чашата с чай…
Гледаш през пръсти
как се обличам.
И ме оставяш сама...
Сън ли си,
призрак,
безкрайно измислен...
Толкова истински,
та чак си лъжа...
И да ти вярвам не мога,
не искам,
знам, че накрая ще остана сама...

Мрак

“Ела със мен!”
Къде, кога не зная…
И не питам.
Вървя със теб.
Ръката ти ме води.
Водѝ ме,
в светлината ме водѝ,
защото тя ме заслепява.
Водѝ ме,
мрака намерѝ,
за да се сгушим в него само двама…

Бяло

Не е бялото цвят за мен,
цвят невинен – издайно пустинен!
В мъглите на черното аз съм във плен,
черните букви в свят тъмно-мастилен.

Аз обичам само белия лист,
полето от думи, неродени от черното,
ручеят на мислите, непокварен и чист,
и копнежа да задържа вдъхновението.

И когато мастилото ме залива с черни вълни,
да ме сграбчи и продъни в конкретното,
тихо сълзи проронват мойте мечти,
че съм ги превърнала в думи подредени и спретнати.

Самота

Скитахме в тишината на идния мрак,
две тела сиротни,
пръстите - самотни,
протегнати да грабнат твоята милувка,
печално се разтваряха в поредната престувка...

Протяжното провикване на влак...
Две души съзвучни,
думите - отдавна вече скучни,
стъпките сбогуваха се в пламналото лято,
а морето мамеше и плискаше топено злато...

Листа от чай

Листенца в чая тихо плуват,
рисуват моята мечта...
Рисуват, палаво лудуват,
лудуват, и потъват в самота.
Засъхнали на дъното, сънуват,
сънуват моята мечта,
потоци бистри сънено жадуват
да подновят лудешката игра...
Несбъднати, тъгуват и лудуват,
и мислено се молят за вода.
А ти ги гледаш и сърцето ти не трепва,
не ще изпълниш тяхната мечта.
Пресъхнала, душата ми сънува,
сънува тихо прежната мечта.
А ти я гледаш и й се присмиваш,
не ще прегърнеш моята душа...

Цветове

Колко много зелено, и жълто, и оранжево.
Прекрасно е!
Във слънчевата светлина съм се разляла
като бял, пухкав облак, нямам граници
и цялата съм пълна със зелено. Жълто. И оранжево.
Прекрасно е!
И черното във мене става бяло.
Оранжевото влиза бясно в мислите.
Игрива и прекрасна, цялата внезапно синьо-розова.
Разкошно чувствена прераждам се и истинска.

В далечното безумие на вятъра,
където се пресрещаха десетки пътища...
И лутах се, и търсейки, изгубена, намирах никога...
Не ще се върна там, повярвай, някога.

Ще стана лъч красив и светъл, много истински.
Ще стопля своето и твоето сърце.
И ще преобърна цялата земя, намирайки
минутките, когато сгушен си до мен.