В кафенето е навалица и глъчка,
от съседната маса нечия чужда история в ребрата те ръчка...
Главите са се притиснали, очите са се усмихнали...
Съботните тайни, съдбовни, в ъглите са сякаш притихнали...
Един глас внезапно ме пронизва в тази тълпа,
сякаш в главата ми се е настроил на собствена честота...
Обръщам се и неочаквано времето спира,
тълпата край мене изчезва, шумът не вибрира...
До десет кратки секунди се смаляват последните десет години,
очите ти малко само в ъглите са се присвили...
Но погледът, изпъстрен с искрици и смешки,
прониква в кръвта ми със същия ритъм лудешки...
Ръката ми се свива сякаш докосва дланта ти,
устните ми потрепват сякаш вкусили сладостта на дъха ти!
Дали ще ме разпознаеш не е от значение,
щом да те няма до мен е все още мъчение...
В кафената чаша сега ще се скрия,
сълзите издайни тайно с длан ще изтрия
и спомените ще нахлуят в кръвта ми, горчиви,
кофеинът събуди копнежи, все още болезнено ярки и живи...
Няма коментари:
Публикуване на коментар