Най-накрая открих голямото предимство на Киндъла! Дава ти достъп до книги, които, в оригинал, е много трудно да намериш из обикновените книжарници. Първата книга, която си купих, беше (естествено) A Room of One's Own на Вирджиния Улф.
Макар да е писана преди почти век, само осем години след като жените получават правото да гласуват в Англия, и когато все още не могат да притежават собственост, и днес звучи толкова актуално трепетният глас, който защитава стремежа на жените да се изявяват като творци.
През цялото време, докато четях, си мислех точно това. Колко плашещо актуално звучи. Да, жените днес са несравнимо по-образовани, независими и приобщени, но в някаква традиционна, патриархална гънка на мозъка на човечеството, имам чувството, че някои неща не са се поместили и с милиметър. И днес както преди, за някои мъже жената продължава да бъде просто обект. На желания, намерения. Те не могат да я приемат като цялостна завършена личност, интелектуален партньор или творец.
Малка собствена стаичка и 500 паунда на месец - двете необходими условия, според Вирджиния Улф, за да може една жена да пише. Във времето, когато все още се прокламират мнения, че жените са по-нисши интелектуално, че когато спрат да раждат деца, те стават ненужни, сред този вихър от гласовити патриархални гласове, Улф задава някои толкова съвременни въпроси.
В повечето романи, писани от мъже (по нейно време), жените са единствено и само романтичен обект. Защо във въображението на писателите, те са музи, но в реалния им живот, са натикани в малка тъмна стаичка под стълбището? На фона на войната или политиката, обикновените, ежедневни теми, които вълнуват женската литература, са гледани с насмешка и описвани като малки и несериозни. Как така векове наред, ролята на жената е била тази на огледало, в което мъжът да се огледа и да се почувства по-важен и несъразмерно по-значим?
За да се промени всичко това, казва Улф, жените трябва да започнат да говорят. Макар нешлифовано, макар и без необходимото образование, те трябва да отстоят късче независимост и да пишат. Да продължат нишката от единични женски гласове, оцелели през хилядолетията, и да наситят света с пълноводната река на своето различно мнение.
Тъй като наскоро прочетох Черно мляко на Елиф Шафак, паралелът беше неизбежен. Шафак също се оплаква, че на нея гледат преди всичко като на жена, и след това като на писател. Огромната дилема за майчинството я изправя пред най-тежката депресия в живота й. Разкъсвана между традиционната роля, която й е вменено, че трябва да изпълни, и същността си на творец, която отстоява цял живот, тя открива само едно. Че няма готов отговор за модерната жена, изправена пред избора между сладкото спокойствие на семейния уют и трескавата си съвременна нужда за изява и изказ. Сред гласовете на нейното многолико, разногласно, неединодушно съзнание, се крие лъкатушният собствен път, по който тя избира да поеме.
п.с. Никога не съм се възприемала като отявлена феминистка. Обичам и имам нагласата мъжете да ми подаряват цветя, да ми отварят вратата, да ми подават ръка, когато слизам от автобуса. Изненадах сама себе си с този текст. Може би фактът, че и аз за първи път в живота си се сдобих със собствена стая, ме променя... Наистина е хубаво най-накрая да мога да чуя собствения си глас...
Няма коментари:
Публикуване на коментар