Любовни думи

Господи, колко бях влюбена!
В очите ти душата ми изгубена
намираше безкрили сънища...

Сънувах те! И нощ след нощ,
събуждах се във полунощ
със мисли пълни с твоите ръце...

Прегръщах те! Ти после си отиваше,
сърцето ми от болка сякаш спираше,
очаквах всяка твоя дума кратка...

Когато ми говореше, политах,
от думите венец любовен сплитах,
но той увехна бързо, неполиван...

Сега парченца от сърцето си събирам,
за нова обич сили прегрупирам...
Напукана любов за друг дали ще имам?

Да спреш да мечтаеш...

Ти ми каза да спра да мечтая,
на земята да стъпя, да се осъзная...
Мислите си, пълни със облаци бели,
прилежно да сгъна в чекмеджета с раздели...

Ти ми каза, че съм така закъсняла,
да бъда майка, съпруга, любима и блага...
Каза ми, че прекалено много изисквам,
и с моите капризи нон стоп те притискам...

А за мен...най-силният ми страх във душата,
е някога да се слея с тълпата...
Да бъда еднаква, прилежна, странична.
Животът през пръстите ми на вълни да изтича...

Искам така да живея, че с огъня да се слея,
с вятъра да политна, в морето да се излея...
Да ме съзираш само в онези мигове кратки,
когато с бриза политне до тебе
смехът от устните ми копнени и сладки...

Смях

Колко цинични можем да бъдем към любовта?
Колко време ни отнема да проумеем силата й да движи света?
Колко смелост и болка трябват, за да се убедим,
че когато сме двама свободата си не ще разрушим...

Хвани ръката ми, протегната към тебе в студа,
нима искаш тази нощ отново да заспиш в самота?
Светът споделен е двойно по-вълнуващ и цветен,
различен смях в сърцето ти тича, от моята усмивка изплетен...

Обяснение в любов

Толкова си красив,
любими мой!
Потъвам във очите ти,
потъвам
във искриците от смях
във дълбините им...

Толкова си добър,
любими мой!
Сърцето си размахал си
за поздрав,
наивно чак добър си,
всеотдайно...

Толкова си влюбен,
мили мой!
Ръцете ти ме ваят като ваза,
в която потопил си
най-хубавите
пролетни лалета...

Толкова ми липсваш,
мили мой!
Ти сънищата ми насищаш
със милувки,
с копнежи бели
с огнени целувки...

Пролет

Навън е сиво и бездушно,
в душата ми е тежко и задушно,
в сърцето ми студът се свива на къдели
и мрачни паяжини мислите ми са оплели...

Мечтая топъл вятър да задуха,
ледът да засълзи, да се пропука,
зелени клонки да поникнат във сърцата,
гнезда да свият лястовици във душата...

И пролетта да се излее на талази,
зелената й длан студа навред да сгази,
а пред прозореца, посипан с синева,
да тръпнат в танц събудените ни тела...