Приказки за моята дъщеря: Джуджето Лю

В работилницата на дядо Коледа кипеше усилен труд. Джуджетата трескаво опаковаха последните подаръци, а до Коледа оставаха броени часове. Рудолф вече беше впрегнат в шейната, нетърпеливо размахваше рога, а носът му беше по-червен от всякога. На самия край на масата за опаковане на подаръци седеше Лю, едно МНОГО ТЪЖНО ДЖУДЖЕ. То беше ужасно непохватно и всички му се присмиваха. Ту ще счупи някоя играчка, ту ще завърже панделката накриво, ще обърка картичката, или, о ужас, ще размени подаръците на някое братче и сестричка... Всички останали джуджета се пръскаха от гордост по Коледа, защото смятаха себе си и своята работа за страшно важни и отговорни. А Лю тайничко ненавиждаше празника, защото си знаеше, че накрая някое дете неизменно ще остане разочаровано заради неговата непохватност. Ето защо когато и последната кутия беше натоварена на шейната и дядо Коледа и елените потеглиха, Лю не се присъедини към веселието на останалите джуджета, които почнаха да вдигат наздравици с греяно вино и да танцуват по масите. Той се прокрадна на двора и в мразовитата нощ бавно закрачи към своята малка хралупа. Беше толкова подтиснат, че на върха на носа му даже се беше изтъркулила една сълза, която замръзна от ледения вятър и започна да го щипе. Когато стигна до дома си и отвори вратата, очакваше го изненада. На пода имаше писмо. Не какво да е писмо, а ЗАГАДЪЧНО писмо, което беше цялото покрито с пощенски марки. То беше изпратено преди точно една година, и беше пропътувало почти целия свят, лутайки се между различни пощенски станции и куриери, защото малката детска ръка, която го беше надписвала, го беше адресирала до Южния, а не до Северния полюс. Лю с любопитство разпечата плика и зачете... Скъпи Лю, пише ти Мартин. Ти не ме познаваш, но аз искам многу да ти благударя. На Коледа сестра ми получи камионче-пожарна, а аз – книжка за принцеси. Мама и татко много се притесниха и казъха, че явно някои в работилницата на дядо Коледа ни е разменил подаръците. Убаче, и аз, и Верка сме много щасливи. Аз винаги съм обичал красиви принцеси, но никога не съм се и надявал, че някой ще ми подари такава книжка. Всички казват, че това не е подхудящо за момчета. Благодаря ти за най-страхотния подарък за Коледа, защото ти наистина отгатна за какво мечтае сърцето ми. А на Верка много й харесва камиона... Лю прочете писмото над десет пъти. Внезапно стаята му се стори много по-светла и топла. Сълзата на върха на носа му се разтопи и капна на листа, а след нея се отрониха още няколко. Ето че дори непохватно джудже като него беше способно да дари истинско щастие на едно малко дете. А може би още някой разменен подарък си е попаднал точно на мястото... Кой знае?
Във всеки случай, Лю вече не се чувстваше самотен. За малкия Марти той се беше превърнал в най-добър приятел.

Приказки за моята дъщеря: Жирафчето Пешко

Жирафът Пешко живееше в прашна картонена кутия, в дъното на един стар дървен шкаф, в ъгъла на една затъмнена детска стая, от която децата се бяха разлетели по всички посоки на света още преди десетина години. От толкова време вече живееше в кутията, че му се струваше, че слънцето, вятърът, облаците и снегът са били само плод на въображението му, с които да гони скуката и мрака. Освен това, краката му се бяха извили в крайно неудобна поза и ужасно много му се искаше да може да се почеше по задното дясно копито.

Понякога децата се прибираха в старата къща на родителите си, макар и все по рядко. От време на време се случваше някое от тях дори да пренощува в старата детска стая. Пешко чуваше скърцането на пружините на леглото. Долавяше как стаята се изпълва със сънища и среднощни въздишки. Но сега децата непрекъснато бързаха, винаги закъсняваха и нямаха време, със сигурност не и за ровене в прашни кутии в забравени шкафове. Ех, мислеше си Пешко, а какви славни времена бяха. Какви игри само падаха... Един ден обаче се случи чудо. В просъница Пешко дочу как някой отвори вратата на стария шкаф. Две малки ръчички започнаха да измъкват кутиите и да ги преравят нетърпеливо. Ето че капакът над Пешко също се открехна и две безкрайно любопитни очички надникнаха вътре. После се чу един безкрайно доволен вик. И две безкрайно щастливи ръце сграбчиха Пешко и го измъкнаха от прахта. Сгушен до гърдите на малката Ема, той щастливо отброяваше ударите на развълнуваното й сърчице. Неговото сърце също се вълнуваше и се изпълваше с нови сили и любов. Той беше не просто намерен и спасен. Той беше отново обичан.
Колко беше чудесно, че децата си имаха свои деца, които при това любопитно преравяха стари кутии. Пешко потропа щастливо с копитца. Нямаше търпение славните игри да започнат отново.