Устните, които искаш да целуваш

Една усмивка твоя...
и политам...
Безкрили облаци сияят
от любов...

Едва прошепнати слова
и се опивам...
Без ред безчет искри
в сърцето си събирам...

Едва докосваш ме със длан
и се извивам...
И огън ален във кръвта ми лумва.
И тъничка въздишка се изплъзва
от устните, които искаш да целуваш...

Раздяла

Главата ми се пръска,
сърцето ме боли...
Агония и мъкa...
Защото ме остави ти...

Знам, все някога ще мине...
Знам, ще спре да ме боли...
Но сега сърцето ми е рана
и само парещата болка ме крепи...

Иначе ще рухна на парчета,
сиво-черни от тъгата по изгубените дни...
жълто-сиви от омраза и ненавист,
че всички мигове на заедност уби...

Как да си спомня, че била съм някога щастлива...
Че сме се прегръщали в окъпани от обич дни...
когато болката е черна и горчива
и се просмуква на талази в моите длани и очи...

Болѝ, болѝ сега...
Защото утре може да е вече късно...
Защото в някой миг ще се пробудя, по-силна, светла и добра...
Изсъхнала ще е за тебе и последната сълза...

Не съм сама

Не съм сама. Щом в мислите ми плаче тихо
за тебе спомена... лъчист и тъжен.
Ти си отиде... и в мен остана сладко ехо,
че съм те имала ...и още си ми нужен...

И може би годините проклети
неспирно ще минават покрай нас,
но все така в сърцето ми ще свети
една любов с пропукан, тъжен глас...

Защото ти и бе, и си остана
мой съдник, изворче и глас,
в душата ми и рана, и лекарство,
което ще ме следва всеки час.

Аз ще оплаквам вечно, че те пуснах
да си отидеш без да ми простиш,
че в себе си аз също не намерих,
едно едничко, мъничко „Простих”.

Но тъй е трябвало и тъй ще бъде.
Ще крача вечно мъничко сама!
И, търсейки те, нейде ще намеря,
утеха, и простор, и тишина.

Демоните на нощта

Демоните на нощта впиват в мене ледни пръсти,
вкочанена в самота, мисълта ми се прекръства.
Кръв и смърт ми носи мракът – на съня ми извращения.
Часовете се разтапят на фрагменти от видения.

Всяка нощ ми носи смърт

и се раждам пак със утрото,
но във вените ми спят
гласовете на отвъдното.

Уши притискам с треперещи длани,

за да спра талазите на мрака,
но мислите ми са отвътре раздрани
и в мозъка агонизиращ нощта пак ме чака.

Преглед на печата

Тази седмица прочетох две книги: първо „Far from the Madding Crowd” (Далеч от влудяващата тълпа, Penguin Books) на Томас Харди и след това „Слугинята” (The Help) на Катрин Стокет (ИК Enthusiast, превод Катя Перчинкова). И тъй като ги прочетох в една и съща седмица няма как мислено да не ги сравнявам. И двете са горещи, вълнуващи, със силни женски характери в тях. И двете извикаха сълзи на очите ми, но ако затворя очи и се попитам кои са завладяващите образи, които ще запомня, отговорът несъмнено е в полза на класиката.

„Слугинята” е типичен представител на модерния силно четивен, увлекателен американски роман. Темата за сегрегацията е емоционална, полемична и си плаче да попадне в категория бестселъри. И въпреки че те докосва дълбоко, книгата остава някак плоска, защото всяка мисъл, всяко изражение на героите ни е детайлно обяснена, анализирана, смляна, за да не пропуснем да си направим правилния извод. Въпреки че всяка от главните героини – Скийтър, Мини или Ейбълийн, говорят от свое име, нямам чувството, че наистина ги познавам. Въображението ми рисува ясен образ (след като гледах и филма, вече нямя как да избягам и от екранните образи), но без дълбочина.

Докато в романа на Харди цяла една любовна история се развива сякаш между другото на фона на идиличния или влудяващо антагонистичен селски пейзаж, а Батшиба и Гейбриъл не обменят повече от 3 страници диалог в цялата книга. Сред бурите, пожарите, стригането на овцете, сватбите, погребенията и влудяващата страст има пластове и пластове от значение. Като се започне от библейските аналогии за добрия пастир, като се мине през разреза на живота в провинцията, психологията на социалната самота, феминистката тема и, разбира се, темата за любовта, всичко е там, разстлано като на длан за очите на този, който иска да разбере и да проумее. Без да ни казва какво и как да мислим и без да хвърля в лицето ни нравоучения.

Но най-вече ми хареса как любовта на Батшиба към Гейбриъл се роди неусетно и за самата нея, както понякога става в живота: без да анализираш в агония сърцето си, то те изненадва с името на човека, което тайно е изгравирало зад затворените ти клепачи. Един ден просто разбираш, че той е там и вече няма начин да си тръгне...

Душата ми е обвита с нафталин... Бягството от влудяващата тълпа победи слугинята в битката за сърцето ми.