Originally posted on Мария Донева
Жена да пише стихове
е като да е гола
и да минава тихо пред гостите във хола,
и погледи да лягат под стъпките й боси,
към нея да посягат обиди и въпроси,
и всичко да се знае,
и да се вижда всичко –
каква е и коя е,
и пак ли е самичка.
Жена да пише стихове
е като да е луда –
на въздуха да вика
и своята заблуда
да уплътнява с думи и с рими да окичи,
възторжено безумни и плашещо логични.
Жена да пише стихове
е като да е сляпа
и пак да се усмихва,
и без да се изцапа
по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.
На който му е свидна –
за нея да изтръпва,
а никой да не може за дълго да я пази –
ще си напусне кожата, живота ще намрази,
завинаги ще млъкне, ще спре да съществува –
докато се измъкне, докато отпътува.
Жена да пише стихове
е като да лекува
душата си със мигове.
И всичко да си струва.
