Ти ми каза да спра да мечтая,
на земята да стъпя, да се осъзная...
Мислите си, пълни със облаци бели,
прилежно да сгъна в чекмеджета с раздели...
Ти ми каза, че съм така закъсняла,
да бъда майка, съпруга, любима и блага...
Каза ми, че прекалено много изисквам,
и с моите капризи нон стоп те притискам...
А за мен...най-силният ми страх във душата,
е някога да се слея с тълпата...
Да бъда еднаква, прилежна, странична.
Животът през пръстите ми на вълни да изтича...
Искам така да живея, че с огъня да се слея,
с вятъра да политна, в морето да се излея...
Да ме съзираш само в онези мигове кратки,
когато с бриза политне до тебе
смехът от устните ми копнени и сладки...
Няма коментари:
Публикуване на коментар