Не съм сама. Щом в мислите ми плаче тихо
за тебе спомена... лъчист и тъжен.
Ти си отиде... и в мен остана сладко ехо,
че съм те имала ...и още си ми нужен...
И може би годините проклети
неспирно ще минават покрай нас,
но все така в сърцето ми ще свети
една любов с пропукан, тъжен глас...
Защото ти и бе, и си остана
мой съдник, изворче и глас,
в душата ми и рана, и лекарство,
което ще ме следва всеки час.
Аз ще оплаквам вечно, че те пуснах
да си отидеш без да ми простиш,
че в себе си аз също не намерих,
едно едничко, мъничко „Простих”.
Но тъй е трябвало и тъй ще бъде.
Ще крача вечно мъничко сама!
И, търсейки те, нейде ще намеря,
утеха, и простор, и тишина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар