Утро. Синьо. От небето лъха хлад, синева, предчувствие за светлина. По пътя бавно се тътри каруца. Теглена от най-измъчения кон на света. Отзад седят две момичета. На около 17, но от този тип, които приличат на 14-годишни, а не на 22. Не носят червило, спирала, нямат маркови дънки. Това определено не е и мястото за всичко това. Едната държи голям чадър на точки. И двете носят раница на гръб, всички техни съкровища и малки чудеса са там... Разбира се, дневниците. И двете са мечтаели тайничко да надникнат в дневника на другата, но така или иначе едва ли има нещо, което да не са си казали. Докато говорят една с друга, чувствата изкристализират и се проясняват и се превръщат в спретнатите малки думи от дневника. Но преди това е споделянето, вечер на тъмно, със стиснати очи. „Каза ми, че съм красива.” „Наведе се и устните ни почти се докоснаха.” Тези момичета още вярваха в магията, още я очакваха и търсеха.
Десет години по-късно се видяха случайно на една улица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар