Жирафът Пешко живееше в прашна картонена кутия, в дъното на един стар дървен шкаф, в ъгъла на една затъмнена детска стая, от която децата се бяха разлетели по всички посоки на света още преди десетина години. От толкова време вече живееше в кутията, че му се струваше, че слънцето, вятърът, облаците и снегът са били само плод на въображението му, с които да гони скуката и мрака. Освен това, краката му се бяха извили в крайно неудобна поза и ужасно много му се искаше да може да се почеше по задното дясно копито.
Понякога децата се прибираха в старата къща на родителите си, макар и все по рядко. От време на време се случваше някое от тях дори да пренощува в старата детска стая. Пешко чуваше скърцането на пружините на леглото. Долавяше как стаята се изпълва със сънища и среднощни въздишки. Но сега децата непрекъснато бързаха, винаги закъсняваха и нямаха време, със сигурност не и за ровене в прашни кутии в забравени шкафове. Ех, мислеше си Пешко, а какви славни времена бяха. Какви игри само падаха... Един ден обаче се случи чудо. В просъница Пешко дочу как някой отвори вратата на стария шкаф. Две малки ръчички започнаха да измъкват кутиите и да ги преравят нетърпеливо. Ето че капакът над Пешко също се открехна и две безкрайно любопитни очички надникнаха вътре. После се чу един безкрайно доволен вик. И две безкрайно щастливи ръце сграбчиха Пешко и го измъкнаха от прахта. Сгушен до гърдите на малката Ема, той щастливо отброяваше ударите на развълнуваното й сърчице. Неговото сърце също се вълнуваше и се изпълваше с нови сили и любов. Той беше не просто намерен и спасен. Той беше отново обичан.
Колко беше чудесно, че децата си имаха свои деца, които при това любопитно преравяха стари кутии. Пешко потропа щастливо с копитца. Нямаше търпение славните игри да започнат отново.
Няма коментари:
Публикуване на коментар