От Мария Донева

Едно прекрасно стихотворение, в което се огледах тази сутрин...

Originally posted on Мария Донева

Жена да пише стихове 

е като да е гола 

и да минава тихо пред гостите във хола, 

и погледи да лягат под стъпките й боси, 

към нея да посягат обиди и въпроси, 

и всичко да се знае, 

и да се вижда всичко – 

каква е и коя е, 

и пак ли е самичка.

Жена да пише стихове 

е като да е луда – 

на въздуха да вика 

и своята заблуда 

да уплътнява с думи и с рими да окичи, 

възторжено безумни и плашещо логични.

Жена да пише стихове 

е като да е сляпа 

и пак да се усмихва, 

и без да се изцапа 

по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.

На който му е свидна – 

за нея да изтръпва, 

а никой да не може за дълго да я пази – 

ще си напусне кожата, живота ще намрази, 

завинаги ще млъкне, ще спре да съществува – 

докато се измъкне, докато отпътува.

Жена да пише стихове 

е като да лекува 

душата си със мигове.

И всичко да си струва.