Пустиня, пустош, пустота...
обречена на самота,
душата ми гладува...
Не я засища твоята любов,
не и достига въздух и простор,
и посред лято, в лед зимува...
Не я докосваш със ръка,
не я наричаш с нежни имена,
тя крее и насън бълнува...
В сърцето ми е скрила прашен спомен,
красив, любовен, но бездомен...
поглежда го и се вълнува...
В очите ми е скрила огън жарък,
и ослепяла от изгарящия пламък,
тя тъжно вика, никой не я чува...
Няма коментари:
Публикуване на коментар