Снощи бях потънала дълбоко в Черно мляко на Елиф Шафак (изд. Егмонт България). Имах нужда да записвам размислите, които книгата предизвикваше у мен. Трескаво затърсих около себе си празен лист. И се натъкнах на една тетрадка, в която в просъница съм драскала стихове преди поне десет години. Като пътуване във времето си припомних едно свое някогашно аз. Гласът ми е звучал малко наивно, малко романтично, малко детски. Ето част от стиховете, които ми се сториха годни за употреба:
Гърдите ми са като деца.
Поиграй си с тях на някоя игра.
Поразсмей ги, прочети им приказка.
Нацелувай ги, приспи ги.
И те ще са така щастливи...
***
Не ме обичай,
не ме мъчи!
Твоята обич ме презира,
смалява ме и ме убива.
Ти ме искаш друга, светла,
весела, великолепна...
Аз съм мъничка, смутена,
грозновата, притеснена...
Аз не искам да те имам...
Искам само да те искам...
***
Страшно е да те има
само в моите сънища...
Но по-страшно е да е пълнолуние
и да страдам от безсъние...
Докосвам призрачните ти пръсти,
целувам безплътната ти уста...
Тръпна от неслучената ни целувка.
Тя разтапя ме в снега...
Ти си призрак, мили мой.
Стой, далече стой!
Няма коментари:
Публикуване на коментар