Змей

Змей-горянин сред тъмата
открадна ме от чешмата,
напи ми водата
и ме затвори
в тъмни, каменни двори...

И няма, няма кой да ме намери
зад тези тежки зидани двери.
Сърцето ми само си говори,
за моя любим насила той го затвори...

Заключи ме зад сто врати,
а последната врата
аз затворих я сама,
защото мислите по тебе
са като лепкава мъгла,
в която ще се задуша...

Очите ми не виждат светлина
зад тази тежка каменна стена...

Но след десет години
зад високи прегради
твоите очи-кинжали
пак политнаха към мен.

Къде ме намери,
как по камъка се изкатери,
как почука на моите двери...
Как ги разтвори и ме прегърна,
как сърцето ми се преобърна,
как срама ми пребори,
как на рогозката ме събори...

Как си тръгна,
как не се върна
и зад стената
сърцето ми пак се разплака..

Седя зад тъмната стена
и питам бялата сълза
по-самотна мога ли да бъда
след като дойде не да ме спасиш,
а пожара във душата си да угасиш...