Възраждане

На брега на Сена, в малкото кафене - две маси, изнесени на паветата - Пиер седеше и допиваше последната глътка късо черно кафе. Погледът му се рееше над реката, но не забелязваше нищо от случващото се наоколо. Защото в този момент Пиер можеше да мисли само за собственото си нещастно сърце, за огромната болка, която му беше причинила тази жена, която беше флиртувала дръзко с него, беше го предизвикала да се влюби до полуда в нея, беше го примамила с чаровните си усмивки, интимните прегръдки, сладките целувки, а после му се беше изсмяла в лицето и днес, даже сигурно в същия този миг, тя щеше да стане нечия чужда жена и съпруга. Оградена със стена от студ, му беше съобщила новината рязко, сухо и трезво, като хирург, който прави разрез без упойка, с ясното съзнание за нечовешката болка, която ще предизвика.
Усещането за почти физическа болка, предизвикано от думите й, го беше прерязало на две. Още не можеше да се отърси от спазмите на сърцето, на стомаха, повдигаше му се от мисълта за тази жена, но цялото му същество се стремеше към нея.
Господи, колко я обичаше!
Можеше ли да си представи живота след такава изпепеляваща любов. Не! Стъпканото му самочувствие викаше от паважа, опитваше се да се събере като мрачните господари на мрака от приказните легенди, но самата негова приказка беше станала огромно черно чудовище, което го поглъщаше и мракът беше непробиваем.
Поръча още едно кафе, след това още едно. Вълните на кофеина, на раздразнението, на усилващото се усещане, че не се побира в кожата си, в главата си, че иска да изскочи и да се освободи от болката... Беше влудяващо, краката му нервно потрепваха под бялата покривка, а малките кафяви пръски по чашата го докарваха до истерия. В далечината се чу звън на църковни камбани и този звук беше пронизващ, мъчителен, сякаш отекна стонът на собственото му погребение. Ако надеждата не можеше да умре, то в този момент със сигурност изпитваше предсмъртна агония.
След няколко часа нервно вцепенение, той реши че вече би могъл да излезе от укреплението от празни кафени чаши, което беше издигнал около себе си. Знаеше, че ще минават хиляди пъти по същите улици, знаеше, че ще улавя усмивката й във всяка витрина, във всеки полъх на вятъра, знаеше че ароматът на парфюма й ще достига до него във всеки магазин, в мрака на кинозалата. Изранените му от студа сетива щяха да усилват десетократно всяко впечатление и да изпращат десетократно по-силни сигнали в центровете му за болка.
Но точно тази сутрин беше разбрал и още нещо.
Беше разбрал, че ще оцелее.
Зад стена от чаши, ампутиран от чувства, вцепенено безразличен към най-беглата възможност за тръпка..., знаеше едно нещо със сигурност. Той щеше да го преживее. И това беше най-важното.