Метрото

Да те обичам не е съвпадение,
от вятъра изникнало съмнение...
Душата ми докосна като сън,
като стих, като вятър, като пътник отвън...
Като събуждане сутрин точно в четири без пет,
като колелото в метрото, притисната в ъгъла с теб...
Като дим от кафе зад прозорец с роса,
като пръстите, стиснали кичур мокра коса...
Като хлапе, нагазило в басейна на някой съсед,
като стихче нецензурно, посветено само на теб,
като лист от тефтерче, политнал навън,
като звън на глухарче, подгизнал от сън...
Като суха шишарка, пламнала само за миг,
като огън в камина, като стон много тих...
Като слънчев оргазъм, като лунен пейзаж,
като морския бриз в този сънен колаж...
Като пръстите ти, пълни с пясък, със скреж,
пропълзели под роклята в миг на копнеж...