Да ме имаш, да ме нямаш...

Ти ме загуби по стотици начини,
и разпиля ме по незнайни пътища,
държеше ме и галеше душата ми,
сега забрави ме на кръстопътя...

Не искам... искам... друг да ме намира,
и тук, на кръстопътя, ще остана...
Ще се превърна на отровна гъба
и ще се слея със брашното по бръшляна...

Как е възможно да ме имаш, да ме нямаш,
тъй малка и ненужна ли съм вече,
нима красивите ми мисли, малки, спретнати,
не ти разкриват свят по-хубав и човечен...

Как може да ме опознаеш чак до кокъл...
До болка да ме имаш, до принуда...
И въпреки това да ме оставиш,
сама и гола, като безгласен вопъл...

Кажи ми как да се намеря,
да събера парченцата във цяло,
и да погледна на света отново,
във себе си, във нещо да повярвам...

Съкровището, скрито в мен, ограби...
Понесе някъде кервани злато и брокати...
Останаха ми само сто тояги,
с които всяко чувство до последен дъх да смажа....