Самовила

Безшумно стъпвам пред дома ти,
не смея да почукам и да вляза,
към твоето сърце изгубих пътя,
наказваш ме ту с безразличие, ту със омраза.

Изгубени, бездомни, моите стъпки
описват хиляди спирали край вратата,
отвъд която ти свещенодействаш
и през която моя път отряза...

Да се спасиш от мен, да ме забравиш,
защото като вила съм опасна,
издигна ти от камък снажна кула,
с бодлива тел и тръни я опаса.

А моите пръсти се строшиха вече,
да търсят някъде пролука, порта,
за да приседна край камината до тебе,
и да потърся прошка и опора....

Защо открадна моята премяна...
Бездомна самовила, и безкрила,
не мога да прехвръкна, да прескоча
и на сърце ти пак да стана мила...

Вик

Чувам гласове, говоря си сама,
търся разбиране, а се блъскам в стена.
Самота...

Чаша пресъхнала, цвете увяхнало.
Искам любов, намирам тъга.
Самота...

Стъпки в снега, белота недокосната,
тяло, стаило копнежи в нощта.
Самота...

Сълзи, проливани скришом, неволно,
думи, изречени само наум,
спътник в живота невидим, неясен.
болка откъсната, неизстрелян куршум.

Тихо, в шума на безкрайни вселени.
Тихо, във вихър на злостна тълпа.
Тихо, в сърцето песни угаснали.
Тихо, по-тихо от дъжд от листа...

Толкова тихо, че само да шепнеш,
аз ще те чуя, от най-далечния бряг.
И ще преплувам безкрайни морета,
за да достигна твоя дом, твоя праг.

Ако вратата ти не открехнеш,
ако остана сама под дъжда,
пак ще е топло и пак ще е светло
от предсмъртния вик на една самота...

Бдение

Не е утро, не е нощ,
а е някакво безвремие.
Тялото ми става мост,
над реката правиш бдение...

Пускай своите стрели,
кандила запалени...
Със ръце ме прегърни,
a с уста повярвай ми...

Мигът, когато се влюбих

Един миг идва и ме преобръща,
не спирам да се връщам мислено към него.
И знам че слаба съм била, и носталгично-рошава,
но презглава във този миг се влюбих...

Не спирам да превъртам лентата в главата си
и да си спомням всяка твоя мисъл поизтъркана,
да си задавам купища въпроси
и да се питам аз ли съм единствена!

И мислено издигам замъци и кули,
да съхраня тази любов огромна и единствена,
която вече е набъбнала чудовищно,
единствено във моите сънища измислена...

Защото ти си тръгна с няколко усмивки
и още там остави ме сама на пясъка...
И заживя живота си, забравяйки тоз миг единствен,
от който аз с години ще се уча как да бягам...

Сянка

Защо те ненавиждам, и каква е тази злоба,
извираща от моите недра,
любов, и нежност, грижа и угода...
изсъхнали лежат, измрели във прахта....

И как умът ми ражда тези мисли страшни,
нима за приказки и страст не бе роден...
Кога мечтите нежни стават толкоз жалки,
омраза скършва техния живот сломен...

Нима тъй крехка е и тъй е малка
стената между „лоша” и „добра”...
Нима не пропаст зее, а са просто крачки,
делящи ни от тъмната бездна...

Нима е толкоз лесно да се плъзнеш...
Да станеш друг човек, омразен и недраг...
Сломен и пуст, на никого не вярваш...
Омраза криеш и умираш в самота...

Чувство за вина

Изпитвал ли си някога вина,
познаваш ли прокобната й сила,
да стиска мислите ти като с железа
и във сърцето въглени да впива...

Изпивал ли си някога вина
към някой, който веч го няма,
и който повече не крачи по света
и прошка в утрешния ден от него няма...

Събуждал ли си се със сълзи във очите
и думи стенещи безгласно във душата,
и молил ли си се да върнеш дните,
за да поискаш прошка и отплата...

Тогава знаеш колко безутешно
е да се изправиш сам и гол в безкрая,
да знаеш, че не ще го срещнеш вече,
последното ти сбогом с него не витае...

Използвай всяка мъничка минутка
и насити света с целувки и усмивки,
зарадвай и приятели, и близки,
и ги обичай сякаш утре ще е краят...

Прости им и поискай прошка,
защото утре може да е късно...
И питай всички хиляди въпроси
сега, защото утре ще е пусто...

Измръзване

Искам да бъда малка и силна,
Искам да скитам сама под дъжда,
А ме е страх да заспивам на тъмно,
И плача, щом чуя гръм над града...

Искам да искам, и да намирам,
Повече слънце, по-малко ред,
А се събуждам във сивите утрини,
И то по часовник, точно в седем без пет.

Искам в снега да седна, да зяпам,
И да намеря цветен куплет,
А всъщност замръзвам, палтото е ланшно,
А чаят във кухнята е станал на лед...

Искам такава любов като пламък,
Да разтопи света ми от раз....
А огнеупорните мисли от камък,
Са ме втвърдили като бучица мраз...

Заник слънце

Заник слънце, уморени,
крачат две души сиротни,
крачат, без да се прегърнат,
със сърца самотни.

В мислите си се обичат,
в мислите си се
копнеят,
но мълчат и тънат в мисли,
и наум жалеят.

А нощта ги е покрила
с мантията на тъмата,
във небето е съшила
звездна приказка крилата...

И ги мами, и ги гали,
и им шепне тихи думи,
но остават неразбрани
нощните магии чудни.

Те ще стигнат, скоро-скоро,
мракът ще ги пусне,
ще въздъхне, ще прошепне,
„Тази обич е залудо”.

Молитва

Ти заспиваш уморена,
аз пък раждам се в страстта;
Ти с любов си упоена,
аз треперя във нощта.

Ти си приказно красива,
стан извиваш още в свян;
аз съм грешник – съден клетник
и от хората презрян.

Вдишвам нежно аромата
в слепнали от пот коси
и наслагвам във душата
рози, винени лози…

Вдишваш сънно аромата
в запотената ми длан
и наслагваш във душата
аромата на тамян.

Пред олтара грешно свити
ний треперим от любов,
а сълзите във очите
дан са за света суров.

Но се сливаме без думи,
само с блеснали очи;
И се любим пак безумни –
свод църковен да ехти.

Сто целувки

Сто целувки ли си струва
да дадеш и да приемеш...
Сто целувки ли ще струва
да ме имаш, да ме вземеш...

Сто години ли ще минат,
да ми вярваш, да ме искаш.
Сто години ли те мамят
свободата ти притискат...

Сто надежди съм побрала,
сто усмихнати целувки,
сто сълзици на раздяла,
сто любови и престувки...

Сто по сто сълзи в очите,
сто по сто мечти в сърцето.
То е тъжно, то е клето:
още знае, още иска...
сто целувки да изстиска....

Да ме имаш, да ме нямаш...

Ти ме загуби по стотици начини,
и разпиля ме по незнайни пътища,
държеше ме и галеше душата ми,
сега забрави ме на кръстопътя...

Не искам... искам... друг да ме намира,
и тук, на кръстопътя, ще остана...
Ще се превърна на отровна гъба
и ще се слея със брашното по бръшляна...

Как е възможно да ме имаш, да ме нямаш,
тъй малка и ненужна ли съм вече,
нима красивите ми мисли, малки, спретнати,
не ти разкриват свят по-хубав и човечен...

Как може да ме опознаеш чак до кокъл...
До болка да ме имаш, до принуда...
И въпреки това да ме оставиш,
сама и гола, като безгласен вопъл...

Кажи ми как да се намеря,
да събера парченцата във цяло,
и да погледна на света отново,
във себе си, във нещо да повярвам...

Съкровището, скрито в мен, ограби...
Понесе някъде кервани злато и брокати...
Останаха ми само сто тояги,
с които всяко чувство до последен дъх да смажа....

Олтар

Моето тяло, което теб е поемало,
е свещено...
И нека никой друг не дръзне да го оскверни!
Ще скрия своите гърди
от поривите хищни на есенния вятър.
Ще покрия ръцете си с плетени шалове
от палещите слънчеви лъчи.
Ще обуя краката си във високи ботуши
в белия мрак на снега.

Нека никой и нищо
не докосне с поглед
полето на нашата любов,
съда на твоите целувки,
мишената на твоите стрели!

Ти в мене сигурен бъди!

Обичай ме

С пръстите си изпиши „обичам те”
върху бойното поле на тялото, попаднало под твоя власт,
изличи от спомените ми въздишките,
освен накъсаното дишане от страст.

Бясно изревнувай от гърдите ми,
задето тъй близо са до моето сърце,
целувай, мачкай ги и милвай ги,
и белотата им стопи с ръце...

Във мен, която те жадувам като прилив,
излей вълните грохотни на своята любов,
от палещия страстен вик на твоите устни,
ще се разпадна като атоми любов.

Бездомна

Във бяла нощ на студ и чудни думи
ти ме прие във своите разтворени ръце
и в тях намерих дом и светлина.
Сред прилива на обич плаче моето сърце...
Защото с теб навсякъде е ‘у дома’...

Но утрото излива своята светлина...
И ще си тръгна аз от теб, бездомна ще остана...
Душата ми остана в твоя плен.
Пази я! и не я похулвай с думи на омраза,
не я наказвай с тежко безразличие,
не ме обричай на живот без нея...
И съхрани я в своите мечти,
макар и много да боли!

Път

Няма начин да сгрешиш, пътят ти един е...
И по него щом вървиш, няма как да кривнеш...
Няма как да се спасиш, няма брод, пътека...
Можеш да го извървиш само във една посока...

Гледайки назад, грешиш, губиш ценно време...
Спреш ли даже и за миг, той без тебе ще поеме...
Той не чака. Неразделни, винаги сте той и ти...
Друг по него не върви, няма знаци и следи...

Следвай своя път-живот, и назад не изоставай...
И във някой миг-любов, изпреварвай го и бягай...
Бягай, бягай надалеч, рано-късно ще те стигне...
И над пропастта тогаз... твоят път ще кривне.

Няма грешки, няма друг... само той и ти сте...
Как по него ще вървиш, ти решаваш, ти кроиш...
Скачай, тичай и крещи, тихо, плахо се тътри...
Даже в кръг да се въртиш, своя кръг ще извървиш...

Отчуждение

Отчуждение. Докарва те до умопомрачение.
Да нямаш една дума.
Да нямаш две минути.
Да нямаш три усмивки.
Да имаш само пустото поле във себе си.
Където няма къща, вдигната с обичащи ръце...
Където вятърът обрулил е последните самотни джанки от дървото...
Където срещаш само себе си по всички кръстопъти.
И никога не срещаш другия.
Невидима си вече.
Бледа сянка от момичето, което себе си обичаше и на света се плезеше...
Опитвайки да стана нечия, изгубих себе си.
И трябва, трябва да се върна наобратно
и да намеря счупени отломки от сърцето си...

Приятелство

Утро. Синьо. От небето лъха хлад, синева, предчувствие за светлина. По пътя бавно се тътри каруца. Теглена от най-измъчения кон на света. Отзад седят две момичета. На около 17, но от този тип, които приличат на 14-годишни, а не на 22. Не носят червило, спирала, нямат маркови дънки. Това определено не е и мястото за всичко това. Едната държи голям чадър на точки. И двете носят раница на гръб, всички техни съкровища и малки чудеса са там... Разбира се, дневниците. И двете са мечтаели тайничко да надникнат в дневника на другата, но така или иначе едва ли има нещо, което да не са си казали. Докато говорят една с друга, чувствата изкристализират и се проясняват и се превръщат в спретнатите малки думи от дневника. Но преди това е споделянето, вечер на тъмно, със стиснати очи. „Каза ми, че съм красива.” „Наведе се и устните ни почти се докоснаха.” Тези момичета още вярваха в магията, още я очакваха и търсеха.

Десет години по-късно се видяха случайно на една улица.

Пропукване

Да си обичана, дори и без да си обична...
Когато плачеш, и си слаба, и си рошава...
Когато болна си и тъжна, и угрижена...
Когато мразиш всякакви отчети и въпроси...

Когато нощем си лежала и си мислила
за чужди нечии ръце, любящи...
Които много някога си търсила,
но не намираш във леглото, на което си...

Ако ме обичаш ето тъй... напукана...
Кристал, със хиляди пороци..
С целувки нежно събери парчетата...
Не се сърди, че днес не съм ти сготвила...

Ела със мен във моя свят сребристо-златен
И виж липите, по които съм накацала...
И виж въздишките, които съм напускала
Като врабчета над потоците...

Вземи ръката ми и чуй гласа ми,
Кристалът не звъни, напукан е...
Но даже в няколко ръждиви думи,
Ще разбереш как да изцелиш душата ми...

В друго време е живяла

Не съм живяла. И не съм си мислила.
Че моят свят във друго време е написан.
И между страниците жълти на протъркан дневник,
Го е живяла друга някоя, от мен измислена.

Не съм го искала, не съм го търсила,
Той ме намира сам в среднощни сънища,
И ми предлага страниците ненаписани,
Да сътворя сама, да сътворя живота си.

Той ми е чужд, свят жълто-пурпурен,
И прави ме тъй истинска и тъй обичана,
Копнея презглава да му повярвам,
Но се страхувам да изгубя във морето пристана...

Студ

Дантела от сняг и от мраз, и от лед
студът е изплел и е метнал наред...
Стаил е надежда за повече бяло,
Покрил е калта, навред е валяло...

И в този свят по-красив и по-блед
Внезапно избелен навред и наред...
Скован от леда, но спасен от калта,
Почувствай, че носи надежда студа...

Вземи бяла гъба и трий, мий наред
Всяко тъмно петно предай го за смет
Непотребните вещи изхвърли, изчисти,
Непотребните мисли зачеркни, изличи...

Отпусни се в снега и се слей със студа,
С нов живот се налей, покълни от леда,
И тогава излез, разцъфтял и успял,
Цветове нарисувай над снега изветрял...