Разминаване

Прегърна ме през кръста,
каза ми, че се правя на недостъпна.
Не разбра ли?
Бях свалила всички прегради...
Сърцето ми се подпали...

На сутринта ме гледаш през пръсти, 
леко се мръщиш...
Не помниш имена...
А мислите ми цяла нощ до тебе са спали.
Не разбра ли?

И по пътя, по който до днес сме вървяли,
пак поемаме, по диагонали,
които се срещнаха само снощи.
Интервали... На фона на зимната нощ.

Е, сега вече разбра ли?
Едва ли тази лудост ще ни подпали.
Но моите устни, за тебе копняли...
ще пазят нощта в паметта си за теб...
А римите, полудяли, ще рисуват твоя огнен портрет...

Изгаряне

Нощ, а някой припява във мрака
дрезгав припев от песен любима...
Ти приближи се, дъхът ти ме лъхна
и ме помете като морска лавина.

На забавен каданс пристъпвам към тебе...
Пеперуда, привлечена от лампа горчива.
А ръката ти, полегнала е на кръста ми
и в обръч от надежди ме ситно увива...

Смееш се, мразиш ме, забравяш ме, гониш ме,
тази тръпка с кръвта ми се слива...
И сто обещания без думи нашепваш ми
в тази нощ натежала и дива.

Магия

Морето нашепва легенда забравена,
ръката ти рисува приказки в косата ми.
Пясъкът прониква под полата ми
без да среща съпротива...

Сега сме едно, а преди миг бяхме двама,
тази морска магия като в сън ни превзе.
А звездите падат в очите ми, 
падат в тъмното и бездънно море.

Падна и ризата, паднаха дънките,
и целият хоризонт се изпълни с твоите ръце...
Татуировка се мярна, изчезна,
чувам само туптящо море и сърце...

В този миг ти разтваряш крилата си златни
и ме отнасяш високо, дълбоко,
виждам само сиво небе.
И разпознавам, че те познавам
още от кълн, от зародиш, от яйце, от дете...

Семе

Една едничка, мъничка тъга
в сърцето ти когато се е скрила,
усещаш се ти повече жена,
по-смела да се справи с всяка сила,
която бури, вятър и мъгли насреща ти ненавистно захвърлят.

Така и аз се чувствам като птичка,
оплетена във мрежа от мъгли,
оплетена във вихър от неспирни,
разгулни ветрови игри.

Но мъничката тайна, скрита в мене,
ми дава сила за живот и за борба,
да падам, ставам, но да ходя,
макар и в кръг, макар и по ръба...

Защото преди хиляди години
обичал си ме ти така,
че си запалил в мене хиляди огньове
и воля за живот и за борба...

И хиляди години от тогава,
туй семе още тлее тихо в мен,
оковите на собствения плен,
не угасиха неговата сила...

Въпроси

Защо обичаме да се измъчваме,
защо приятно е да ни боли…
Дали тогава се чувстваме най-истински,
оголена плът под рояка стрели...

Аз искам да съм щастлива и лека,
да забравя тази смешна и страшна тъга,
да обичам у всеки човека,
на наситя стотици жадни гърла...

с обич!

Само да се науча да обичам,
напук на всеки и всичко,
да спра да мразя, да ревнувам, да искам,
да стана чиста и лека като бистра вода...

Да дам на всеки да ме изпие,
да попия в жадната суха земя
да се превърна във водна стихия,
която дарява живот, и храна...

И да се върна при него така,
капка бяла и бистра вода,
да ме отпие и да си спомни,
колко болезнено негова аз съм била...

Желание

Когато те целувам,
целият свят се завърта около мен,
изпадам в безтегловност.
От очите ми бликват сладки сълзи…
Същите потичат между бедрата ми...

Такава страст е неспособен да запали у мен
никой, освен онзи, когото жадувам...

Музика

Копнея да остана все така...
На твоето рамо сложила глава....

Сгушена във блясъка на хиляди звезди,
сгушена във погледа на твоите очи,
нека тази нощ навеки продължи...

Чувствам се тъй тиха и щастлива,
спокойствие в кръвта ми се разлива
във тази нощ солена и красива...

Да можеше навеки да остана!
Тъй тихо до сърцето ти подпряна,
мечтата ми не плаче неразбрана...

И ти до мене винаги бъди,
без думи болката ми разбери
и тихичко със мене поплачи...

Нека тази нощ безкрайно продължи...

Пеперуда

Не е любов... Не е омраза...
Това безкрайно безразличие...
Ума влудяващо безличие...
изтри без болка, без следа...
копнежа, огъня, страстта...

И като малка какавида...
в безбройни нишки се увива...
и скрива поглед от студа...
тази разлюбена душа...

И мъртва спи,
и думи страстни не мълви...
И тихо, тихо, там заспива...
И бледа, болна пак унива....

Дали стените от коприна
ще се разкъсат и двамина...
отново слети във едно
ще скършат нейното тегло...

Дали надежда ще покълне...
Дали напролет ще набъбне...
и ще политне тя навън,
с крила покрити с цветен сън...

Думи, думи

По контурите на моето съзнание се спускат думи,
без форма, без мирис, но пък тежки...
Оставят дълбоки следи, драскотини и криволици...
Израждат се, нагаждат се, потъват и изплуват...

Очертание от думи, от възможности... без плътност,
субстанция от хиляди „ако” и разигравани в главата ми сценарии...
Моменти изживявани наум,
пред затворените ми очи, изпълнени с видения...

Виждам ли отвъд тази стена от думи?
Или оставам вкопчена във своя неизречен свят от образи...
И колко доизмислени са всички мънички реалности,
които съм отказала да изживея само в сиви тонове...

Руми

Вдъхновена от книгата "Любов" на Елиф Шафак, която Веско ми подари, реших да потърся стихове на поетa-суфист Руми (Маулана Джалаладдин Руми). Това е един артистичен свят, в който можеш да се изгубиш, но все пак ето едно от любимите ми стихотворения, в превод на английски:

God has given us a dark wine so potent that,
drinking it, we leave the two worlds.

God has put into the form of hashish a power
to deliver the taster from self-consciousness.

God has made sleep so
that it erases every thought.

God made Majnun love Layla so much that
just her dog would cause confusion in him.

There are thousands of wines
that can take over our minds.

Don't think all ecstacies
are the same!

Jesus was lost in his love for God.
His donkey was drunk with barley.

Drink from the presence of saints,
not from those other jars.

Every object, every being,
is a jar full of delight.

Be a conoisseur,
and taste with caution.

Any wine will get you high.
Judge like a king, and choose the purest,

the ones unadulterated with fear,
or some urgency about "what's needed."

Drink the wine that moves you
as a camel moves when it's been untied,
and is just ambling about.

В пиянството на живота само от нас зависи с какво вино да изберем да се опием. И дали то ще ни накара да пристъпим напред като развързана камила :) Кой може да изкаже по-добре смисъла на живота.

Път

По пътя на моето тяло,
изопнато в мрака на топлата нощ,
веднъж е вървяло, по бялото тяло,
докосване нежно, като блясък на нож...

Докосване с пръсти, горещи и топли,
докосване с устни сочни, добри...
са ме превзели, и са ми дали...
и болка, и страст, и безсолни сълзи....

Запалили огън, искра като слънце...
болезнено чувство за огън и страст,
което отвътре бушува и бъбне,
към тебе ме тегли с всеки дъх, всеки час...

An Imperial Message by Franz Kafka

Не съм го писала аз, но бих искала. Уникален разказ:

http://www.kafka-online.info/an-imperial-message.html

Най-интересното е каква реакция предзвиква, когато го прочетеш?

Малки богове

Колкото по-голям е светът,
толкова повече смалява се богът.

Кога ли пак ще гледаме света
с очи, изпълнени с почуда и тревога.
Кога светкавицата в мрака,
ще ни раздира като трепетно знамение,
а облаците от мъгла,
ще са от Него просветление?

Кога душите ни ще са отново бяла книга,
изпълнена със чудеса?
И ще повярваме че има,
върховна, справедлива доброта...

Светът за нас е вече необятен,
парчета лед и прах се гонят във безкрайност...
И няма знание, което да ни стига...
Към нищо и към никого не храним вярност...

Но колко станали сме по-добри,
по-истински и търсещи човеци?
Във ритъма на крачещите дни
душите ни превъртат обороти.

Дали свален и потрошен
Бог ще ни пази и закриля,
способни ли сме да го отречем,
сърцето ни от ужас без да спира...

Сбогуване

Без теб ще крачим по света,
без теб и тихата ти мисъл,
без неуморните ръце
и заразяваща усмивка...

Угасна леко, тихо в мрака,
заспа, поглеждайки вратата,
през нея твоите деца,
позакъснели стъпват,
за да те изпратят.

Лицето ти е младо, живо,
и сякаш ще продумаш нещо,
утеха дай ни с тез прощални думи,
макар че днес е безутешно...

Обичаме те, дядо мили,
и ще наследим от тебе много
любов, ентусиазъм, сили
и бъчвата със вино младо...

Пази ни нощем, тихо в мрака
и в сънищата ни присядай,
разказвай пак с усмивка плаха,
не ни забравяй и ни чакай...

Тишина

Вселената ще чуе твоя шепот,
когато сам протегнеш си ръка...
когато спреш да гониш хиляди химери
и се поспреш за миг във тишина...

СЕГА

Изпълнила съм се с любов,
kрасива, розова и чиста,
като сърцето ми лъчиста...
или червена, страстна и горчива,
която черна мъка във душата ми излива...

Живея, дишам и горя,
и искам, искам да летя...
Сега да пея, да се смея,
за утре спирам да копнея...

Сега, каква любовна дума...

Ела...
Бъди до мен,
във този миг,
във този ден...
Не искам утре, нито след година...
В сърцето ми – разцъфнала градина,
сега е пролет,
утре ще е зима...

Амнезия е всяко утре,
несбъднато, неслучено, мечтано
и само в тъмни сънища копняно,
разпадащо се днес на светлината,
която хиляди съмнения отгоре мята...

За това не мисли,
за това забрави,
стига вече планове, срещи, интриги...
Стига спорове, дрязги и мисли горчиви...
Забрави, че си бил, че ще бъдеш...
Тук и с мене си жив,
всичко друго е фон, измамен и сив...

Излей се в мене
СЕГА
със грохота на двеста конски впряга
и чуй сърцето ми
СЕГА
на атоми от любов докато се разпада...

Вечеря

Препечен хляб и топла глътка вино,
и сведени над масата глави,
говорим, смеем се и толкоз е приятно...
че сякаш десет стъпки над пръстта летим...

В очите ти се вглеждам, във ръцете
и всяка твоя дума е копнеж,
и всяка моя мисъл е усмивка,
и всяка дума е към чувствата пълнеж...

Защото даже да замлъкнем ний навеки
и думи повече да няма между нас,
в мълчанието пак ще ми нашепва
любовни думи твоят нежен глас...

И в чашата със вино пак ще виждам
две черни и пронизващи очи,
които и без думи ме изгарят
и без които всеки сън горчи...

Изсъхнал хляб и киселичко вино,
и сключени под масата ръце,
дори пейзажът да се сменя,
ще се смени ли твоето сърце?

Ти си...

Ти си синя птица –
кацнала сянка в метала на мойте сълзи…
Ти си светла звездица –
на тъмния фон на моите мечти…
Ти си погледът мрачно-златист
на моето отражение…
Ти си обрулен от ягода лист,
паднал в душата ми в миг на копнение.
Ти си моята мечта,
ухаеща на рози, любов и желание…
Ти си самата ми заблудена душа,
тихо витаеща в далечно изгнание.

Летен роман

В ужасната августовска жега, задъхана, влажна и задушлива, единственото спасение беше в бара на плажа. Над главите на редките посетители се полюшваха огромни раковини, които улавяха несъществуващия полъх на бриза. Саксии с цветя образуваха зелен шпалир край трите дървени стъпала. В тъничкото меню погледът привличаше най-вече ледената бира и диненият фреш.

Именно там, към 3 следобед, се дотътри групичка от трима-четирима приятели. Настаниха се около дървената маса, засмукаха ледените коктейли, от краката им по пода се посипа един пръст пясък... В тези жежки следобедни мигове нямаха сили дори да поддържат подобие на разговор. Погледите се рееха в далечината, където синьото море и синьото небе се докосваха в синя, прозрачна целувка.

Ема беше подгънала крака на стола, от мокрия бански по краката й се стичаха вадички и засъхваха още преди да стигнат глезените й. Погледът й попадна на редицата овехтели книги, подредени на масата. Десетки забравени на плажа книги, събирани през годините от спасителите. Понякога книгите имат по-голяма нужда да бъдат спасявани отколкото хората... Наръчник по фотография, справочник по културизъм за жени, Хемингуей в превод на руски... А най-отдолу стоеше сгушено тънко книжле. Чик-лит.

Протегна ръка да го вземе и преди да се усети, вече беше преполовила книжлето. Какво я беше привлякло? Пикантната история на един от главните герои как се натъкнал на захаросан фъстък в „зоната на здрача”, докато правел френска любов на някакво ново гадже. Какво я беше задържало? Че безумно красивият, изтупан и секси пич се оказа лошият и в крайна сметка мацката предпочете някой друг.

Как е възможно дори един плосък плажен роман да те изпълни с копнеж за любов и желание да бъдеш обожавана, носена на ръце и глезена до припадък. Ема хлопна последната страница на книжката и погледът й се плъзна над безметежната като езеро морска шир. Някой й беше казал, че има книги, които в подходящия момент от живота ти, сами те откриват и те променят изцяло. Беше ли тази книга такава? Не, разбира се.

Но в сърцето й остана някаква сладка мъка.

После цялата компания се надигна като по сигнал. Жегата беше поотпуснала и всички наскачаха във водата. Слънцето клонеше към заник, а няма нищо по-хубаво от това да посрещнеш залеза, докато плуваш в разхлаждащата прегръдка на морето, а очите и душата ти се пълнят с топлите нюанси на разтопено злато.

Реплика за козето сирене

Музика. Бар. Голям екран, на който прожектират анимационни филмчета без звук. Семейство Флинтстоун. Том и Джери. Гореща лятна нощ. Задушно е, въпреки лекия полъх, който се носи откъм морето. На масите отвън е пълно с хора. Млади, красиви, загорели. Текила, бира, мохито... Чашите се изпразват една след друга, а смехът става все по-висок, пръстите все по-настойчиво търсят допир до ръката, рамото, крака на другия, дъхът става все по-горещ, а желанието да изживееш нещо незабравимо набъбва и помита всички задръжки.

На бара точно до входа седи едно момиче. Леко загръглена, перфектен тен, без никакви следи от бански. Очевидно се пече по монокини и стегнатите й малки гърди вече имат красив шоколадов оттенък. Със син изрязан потник и дълга черна коса, хваната на опашка. Сама е и погледът й моли за внимание, за някакъв знак, че не е невидима и че в тази тълпа, в която падат всички задръжки, ще се намери поне една сродна душа, която ще припознае в нея жаждата за общуване. Няма нищо по-самотно от самотно момиче на бара. Или на плажа. Или в кафето. Изглежда прекалено лесно, прекалено подозрително.

Забелязвали ли сте, че мъжете никога не се насочват към самотното момиче на бара? Целта им винаги е групичка от две-три приятелки, така че да могат да поиграят с любопитството им, тънко да оставят да ги гложди въпросът коя е избраницата, да ги оставят да се конкурират в женското си кокетство и накрая, чак накрая, да направят своя избор... Самотната жена на бара, от друга страна, представлява прекалено голям риск, прекалено малък избор. Самотната жена е като центъра на мишена – макар, че около нея валят куршуми, вероятността да бъде уцелена, е нищожно малка.

Момичето не съзнава обаче тази универсална истина. Устните й са червени и полирани с гланц, пръстите й нежно галят ръба на чашата с водка, тялото й е леко извито назад и сякаш приканва някой да се настани в удобната вдлъбнатина и да запълни самотата в душата й. Смело изрязания потник, златистия загар, цялата стегната в бойна екипировка, тя не може да повярва, че е толкова сама в пълния бар. Вече един час, трета празна чаша, а освен да се блъскат в нея и да я подминават, досега никой не е разменил с нея и една дума. В този момент, само на метър от нея, някой все пак я забелязва.

–Тази мога да я сваля даже с реплика за сиренето. Толкова е зле. -
Само това е нужно, една малка искра, за да пламне цялата компания. Веднага между подпийналите приятели се лови бас, а залогът за спечелването му изведнъж чудовищно набъбва. И да не е вярвал, че репликата със сиренето ще сработи, сега ще му се наложи да се доказва.

Той се приближава, навежда се към момичето и изстрелва. „Знаеш ли каква е цената на козето сирене?” Сигурно и сам не е подозирал какъв огън ще разпали. Момичето е щастливо, цялото сияе, въпросът няма значение, човекът няма значение. Има значение само предсмъртният грохот на нейната самота, която се строшава на хиляди злобни парчета. Някой я е забелязал, някой я е заговорил. Нищо не може да я спре. И тя наистина обяснява за цената на сиренето, защо предпочита овче сирене, нищо че мирише малко повече. Думите нямат значение...

Тя дори не разбира, че момчето до нея вече е безкрайно отегчено. Басът е спечелен. Сега той не мисли за нищо друго освен да се отърве от досадната бъбривка. Етикетът е отдавна лепнат. Тя е сама на бара, значи е зле, значи не става. Нито козето сирене, нито синьото потниче ще го накарат да я погледне с други очи. Той тайно се хили в посока на приятелите си, очите му искрят над чашката с уиски, и изобщо не се вслушва в бъбренето. С изкривени от смях устни промърморва някакво извинение и обърнат към тайфата се прегъва на две от кикот. „Следващата ще я пробвам с „Какво мислиш за здравната реформа?”

Момичето отново е само. Приглажда потничето надолу, за да прикрие издайнически закръгленото коремче. Още не й се тръгва, нощта е дълга, анонимността е страшна. Още една водка време, за да си повярва, че не е невидима, че има шанс да изживее нещо незабравимо...

От морето все така не подухва, а въздухът е влажен, лепкав и наситен с въздишки, бирени изпарения и звънлив смях на вълни...