Пристан

Целият хоризонт е пълен с ръцете ти...
Целият свят е гласът ти...
Говориш ми и всичко е музика...
Ритъмът на сърцето ми, увлечено...

Целият въздух са твоите сладки целувки...
В ръцете ти е пристанът...
Сгушена до теб, забравям всички драми,
прибоят е далече, ти си утрото...

Светлината са твоите очи...
Поглеждаш ме, сърцето ми изгрява...
Отстъпват мракът и студът,
животът почва сякаш отначало...

Изцеляване

Разтворила съм книга.

Погалила крилата й със длани...

политам!

Изпълнена с фантазия,
дали до теб, любов, ще кацна
даже и не питам!

Разтворена във вятъра,
на струни от вълшебни думи
се заплитам...

В сърцето ти се вливам,
и болката от всеки спомен за любов,
разплитам....

Мак

Колко сама мога да бъда в тълпата?
Колко влюбена мога да съм във теб?
Цял ден шляпам боса по тревата,
във сърцето с нов куплет...

Пръстите ти ме рисуват,
устните ми те целуват,
а сърцата ни бълнуват,
оковани в самота...

Във едничък миг огромен,
мислите ми раждат спомен,
спомените пускат корен
и пониквам като мак...

Вятър духва и помита
цветовете без да пита.
Снагата ми в стон извита
е оголена за теб...

Ти ела и прегърни ме,
макът шепне твойто име,
в своите ласки облечи ме,
скрий ме нежно от студа...

Летя

Съзнанието ми е като река,
потекла по скалисти склонове,
а мислите ми - слънчева дъга,
окъпана в златисти летни тонове...

Летя. Във вятъра съм се разтворила.
Усмивките ми като семена се сипят.
Сърцето си за обич съм оголила.
Боли. Ръцете ми за тебе питат...

Ела и цялата ме приеми,
без да се съдим и презираме,
сърцето ми от болка изцери,
животът като песен композираме...

Да сме двама

Ще ме погалиш ли?
Ще ме прегърнеш ли?
Ще ме поканиш ли
да се сгуша до теб,
да избягам за миг от студа?

Дали тази любов е лъжа
кой ще ти каже?
Дали е дим, прах, покаяние,
дали е грях, страст, състрадание?
Аз искам да си до мен.

Ще те обичам ли и в утрешния ден
само сърцето ти знае...
Какво ще пожертваш, за да си с мен?
Какво ще поискаш, от любов заслепен?
Какво ще изгубим, за да сме двама?

Щастие

Дали съм щастлива
попита ме ти,
потънала във облак от мечти,
душата ми дали със слънцето се слива...

Да съм щастлива с тебе
е въпрос на гледна точка,
сърцето ми те моли за отсрочка,
макар в прегръдката ти да кротувам като бебе.

Какво ме кара да не съм щастлива?
Изгубени в съмнения
във мислите си проектираме милиони обвинения...
Как да помогнем на сърцето да избира?

Детство

Щом затворя очи,

на тъмния фон

тишината крещи...

с гласове и сълзи,

с изпълзели от моето детство

страхове и мечти...

Аз потъвам, спирали от страх

се разплитат в сърцето ми,

тъжни спомени, потънали в прах,

пак изплуват и носят ми крах.

Като малко момиченце свивам се,

полудяло от страх и от мрак...

Имам ли сили да се боря сама,

с демоните на нощта?

Те ми носят самота...

Оградена със стена,

не пристъпвам във света

на живота, радостта...

Старата круша

Надеждата покълва във сърцето,
като кълбо от дим се вие и се мята...
Ще се събудя със усмивка на лицето,
с душа, политнала на метри от земята...

Ще бъда силна, смела и добра,
смехът ми ще се слее със вълните,
в очите ти най-тъжната сълза,
като парченца сол ще се разсипе...

В сърцето си видяла светлина,
научила езика на липите,
аз ще политна като мъничка искра,
в душата ти ще разтопя мъглите...

Спасение открила от света,
ще се намърдам като в мидена черупка
във дланите ти, пълни с толина,
душата ми немирно ще се гмурка...

Когато вече нямаш нужда ти от мен
и без да имам нужда аз от тебе,
душите ни не ще са вече в плен...
Гневът и самотата няма да са бреме...

Ще сме по-леки от любовен бриз,
прокраднал се безмълвно с нас под душа,
ще сме по-весели от дяволит каприз,
полегнали прегърнати във сянката на стара круша...

Дали

Неизбежно е да ме боли,

когато си отиваш ти...

От сърцето си те ампутирам,

но от болката замирам...

Дали ще дойде ден да се събудя

и да съм цял отново, да съм с друга...

Или в сърцето ми като мъгла и слънце

ще се промъкваш да посееш зрънце...

Кулинарно

Ръката ти на сантиметри от мене мълчи...
Само при мисълта да ме докоснеш,
кожата на пръстите ми почва да крещи...

Устните ти са като череши зад непристъпна стена...
Домогвам се до сочната им сладост,
дори със риск от разбита глава...

С длани замесваш тестото на гърдите ми,
като набъбнала погача ухаят,
топлата й пара засища глада в мечтите ми...

Да те обичам е като да пия мляко,
тъй бяло, гъсто, тъжно се изливаш в мен,
със нежност, не със страст, държиш ме в плен...

Самота

Когато си пил
и затвориш очи,
светът се върти...

Когато си с мен,
на ръце ме вземи,
и света обърни...

Когато си сам,
и затвориш очи,
самотата боли...

Когато си с мен,
и да рониш сълзи,
солта не горчи...

The Other Me

Trapped in my mind,
I see no solution.
A spiral of aloneness
Inside in evolution...

Desctruction in my feelings,
They hold no string or bond.
The values I have cherished
Give emptiness beyond...

And underneath the tears,
A blankness is still-born,
A different person crawling
Beneath my skin and bone...

Да си сам

Да си сам...
Дали е страшно?
Дали е болка или ужас?
Тъмата стяга обръч от сценарии
около мислите ти...

Да си с някой друг...
Дали сломява самотата?
Дали те кара да споделяш?
Ръцете му са като обръч от желание
около тялото ти...

Но пак си сам...
В душата си поглеждаш
и е пусто...
Дали ще можеш да намериш този някой,
който да превземе с обич
пулсиращото ти сърце...

Джанка

Душата ми лети,
на педи от земята,
във облак светлина,
се гърчи и се мята...

Душата ми трепти,
на крачка съм от тебе,
а ти си ме заключил,
любов не си получил...

И сега? Отпращаш ме
безкрила във нощта.
Ще тръгна напосоки,
да търся незаключена врата...

И мойто зрънце от любов
там ще поникне,
ще пусне корени
и силно ще обикне...

Под джанката, изникнала от него,
ще се поспреш във жарък ден,
по устните си сладост ще изпиташ,
целувайки плода, който е част от мен...

За писането

Да се отпуснеш,
да оставиш думите да потекат,
без посока...

Това е блаженство.
А ти си бог...
От думите се ражда светлина...

Образи новородени,
проплакват изпод пръстите ти
и после крачат по света сами...

Мисли неоформени,
добиват плът, и кръв, и огън,
запалват устните, дори и неизречени...

А светлината в теб е пламък,
изгаряш, чак до болка и до смях,
ръцете ти ли пишат или оголените нерви?

На плажа

Затварям очи и се потапям...
Водовъртежи от слънце, пясък и морски льчи...

Лежа до теб на плажа,
и кожата ми бяла е хоризонтът.
Гърдите ми са планини,
косите ми са ветрове,
очите ми са езера,
ръцете ми са твоят дом.

Няма друго, което да искам в този миг,
освен да се разтворя в теб,
и ти във мен...

Пустота

Пустиня, пустош, пустота...
обречена на самота,
душата ми гладува...

Не я засища твоята любов,
не и достига въздух и простор,
и посред лято, в лед зимува...

Не я докосваш със ръка,
не я наричаш с нежни имена,
тя крее и насън бълнува...

В сърцето ми е скрила прашен спомен,
красив, любовен, но бездомен...
поглежда го и се вълнува...

В очите ми е скрила огън жарък,
и ослепяла от изгарящия пламък,
тя тъжно вика, никой не я чува...

Сърцето ми

Сърцето ми е като тревичка,
заспала под преспа от сняг,
като сърничка,
трепереща в среднощния мрак...

Неспирно ме пита
дали си приятел или си враг?

Когато ме галиш,
душата ми палиш...
А щом се намръщиш,
думите в сълзи превръщаш...

В този водовъртеж от слънце и дъжд,
не си ме попитал нито веднъж
какво сънувам във снега,
защо потръпвам във студа...

(Без)сън в лятна нощ

     Няма как да пропусна случващото се през последните няколко дни и да не говоря за протестите. В петък докато сутринта сънено си преглеждах сутрешната преса с чаша кафе, имам чувството, че като с чук ме удари новината за назначението на Пеевски. Събудих се. И не само аз.
     Докато пътувах към центъра, за да се включа в първия протест, в таксито слушахме някакво радио. Не запомних дори името на предаването. Но цитирам по памет репликите на слушателите, които ми направиха огромно впечатление:
     - Здравейте, обажда се Х. Аз съм гласоподавател на БСП. Ще се включа в протеста обаче, тъй като се чувствам предадена и излъгана. Срам ме е пред приятелите ми, които убеждавах да гласуват за БСП на последните избори, с аргументите, че ние сме защитници на нов морал в политиката. Днес те ме питат какво става, а аз не знам какво да отговоря.
     - Здравейте, обажда се Хасан Хасанов (примерно). Отивам на протест, защото смятам, че днес политиците ни минаха всяка граница на наглост. Няма друга дума освен тази: наглост.
     Дори само тези няколко минути в таксито ме изпълниха с толкова надежда. Защото това очевидно бяха хора, които мислят и имат съвест. Независимо от многото граници, които нашите политици се опитват да чертаят между нас, този протест обедини интелигентните млади хора от всякакъв цвят и произход.
     Защото за толкова години политическа реалност в България, именно хората със съвест никога не намериха точната партия или платформа, в която да се припознаят и която да ги представлява. Оставахме излъгани, измамени и често, в крайна сметка апатични... В този петък се събудихме от безразличието и вцепенението, в които бяхме изпаднали. Надявам се нашето безсъние да продължи по улиците на лятна София, за да се превърне гласът ни в траен коректив на увравлението на нашата държава. #ДАНСwithME

Суша

Колко любов има в сърцата ни?
Дали е капка?
Дали е река?
Дали е мравка?
Или планина?

Може ли да пресъхне любовта?
Може ли да спре да блика
на душата от бездънните недра?

Ако нечия силна любов върху тебe прелее,
твоята пресъхнала любовна река
дали от извора си отново ще се излее?