Животът на Пи

"Животът на Пи" те хваща като в цветен сън и не те пуска до края. Честно казано, на финала, ми се искаше да започне от начало. Това е филм - магия, който въплъщава есенцията на кино изкуството - да разказва истории. А тази история е толкова вълнуваща, че спира дъха и не те пуска дни наред...

Историята е на Пи - момчето, което е едновременно индус, християнин и мюсюлманин и неспирно задава въпроси за Бога и хората. Дали като наказание за това любопитство, или като награда, но той получава шанса да се изправи лице в лице с Бог. Загубил семейството, любовта и всяка връзка със света, той открива сърцевината на надеждата в неистовото желание за живот. Оцеляването неизбежно минава и през опознаването на тъмната човешка страна, дивия звяр в себе си, с който Пи трябва да се научи да живее и с който на финала трябва да се раздели, без да поглежда назад...

Това е един много красив филм. Някои от сцените са болезнено красиви. Но зад цялата тази красота прозира неизменно, жестоко, неумолимо, диханието на Природата и Бог. Интересно, въпреки че този филм е толкова анти-религиозен, той дава най-поетичното определение на вярата, което съм чувала напоследък. Вярата е онази прекрасна история, приказката, магията, която прави света, в който живеем, не просто поносим, а го превръща в място, където се прехласваме по красотата, любовта и живота.

Самият акт на разказване, на създаване на истории, е целебен. Изпълва ни с надежда. Дава ни възможност да осмислим съществуването си. И ни помага да оцелеем. Не истината е важна, а историята, с която ще я разкажем... Защото истината е недосегаема, но думите, с които избираме да я пресъздадем, определят какви сме и в какво вярваме.

Да не забравя да спомена, че филмът е индийски, което някак го прави още по-ценен в моите очи :)

New Year's Resolutions

Веднъж се съветвах с Жаки какъв подарък да купя за рожден ден и тя ми каза следното: "Подарявай преживявания, а не вещи"... Много хубав съвет, който се опитвам да следвам от тогава.

Може би затова един от любимите подаръци, които можете да ми направите за рождения ден, е книга. А за последния си рожден ден получих много книги :)

Вече приключих първата и бързам да споделя един чудесен цитат от нея: "Естественият ни порив е да изследваме, да изразяваме творческия си потенциал, да търсим удоволствие и да избягваме болката".
Естествено, с времето този порив се цивилизова от семейството, училището, обществото и всякакви други институции на Матрицата. Но да се поддам на естествения си порив ми се стори като една прекрасна идея за изкарване на Коледните празници и вдъхновяващо пожелание за 2013. В резултат, снощи изкарах една прекрасна вечер, изразявайки творческия си потенциал и скоро може да се престраша да демонстрирам резултата и тук :)

Книгата, от която идва цитатът, е "Петото споразумение" от Дон Мигел Руис и Дон Хосе Руис, на изд. Кибеа. Светът не свърши този месец (слава богу), но се надявам, че цялата дискусия за края му, ни е накарала да се вгледаме по-дълбочко в себе си и да открием някои отговори. Като например какво искаме, какво търсим и какво би ни направило по-добри хора...

Тя вижда някой друг

Aз гледам теб, ти гледаш нея;
тя гледа него, той гледа някой друг...

В този водовъртеж от свързани очи,
в този кипеж от преплетени съдби
душата ти кога ще се смири?

Кога ще обикнеш човека пред теб,
кога ще го видиш, човека до теб?

Спри да мечтаеш, спри да кръжиш!
Спри да копнееш, спри да тъжиш!
Тук и сега, той е твойта съдба!

Облаци

На върха на една планина...
върху одеалото, стоплено от твоята ръка...
пoседнахме под безкрайната синева...

Премина облак, два облака, три...
Километри от бели и сиви палитри...
Започна прожекция от облачни филми без субтитри...

Доизмислени от твоето докосване...

Премина самолет,
изписа любовен куплет...

И така,
на върха на една планина,
лежахме ръка до ръка...
А времето спря...

Дете

Тези огромни детски очи...
Тези засъхнали детски сълзи...
Тези протегнати гладни ръце...
Тези нестоплени, болни нозе...
Трошичка вземи, дете нахрани...
И в този миг ръката ти, богословена,
ще спаси не дете, а вселена...

Молитва (2)

Като свещ под дланите ти се топя,
аз съм твоята молитва...
В този храм със мен ела,
там душата ми политва...
Там ръцете ми не спират,
да те чувстват, да те имат...
Там очите ми се взират,
в твойте сребърни сълзи...
Там дъхът ти се разлива
като ручей в ясни дни...
Там душата ми щастлива...
не се моли, а лети...

Сам

Вихър, студ, мъгла и дъжд...
В този вихър изведнъж,
неочакван, неразбран...
аз останах страшно сам...

Слънце, бури и мъгли
и тревожно сиви дни...
непотърсен, некопнян...
в студ и мраз останах сам...

Но в душата ми покълва
странен, огнен, ален плам...
със надежда ме прониква...
Няма да съм вечно сам...

И дъха ти ще усетя...
розов, дишащ, топъл блян,
по тила ми ще се плъзне...
ще почувствам, че си там...

Необратимо

Коя любов е истинска?
Дали онази,
която като топло одеяло пази
душата ти от бури и валежи?
Която е домашна, топла, проста...
Не те разкъсва и е сякаш доста
умерена и предвидима,
дори сред вихрите на люта зима...

Или онази,
която като трън в сърцето лази,
която мозъкът ти претопява;
със страст залива тялото ти като течна лава?
Не знаеш в утрото какво те чака,
очите и ръцете ти разплаква...
Но всеки миг наситено огромен
е ценен, ярък, ненаситен спомен...

Коя любов избираш да поискаш?
Коя любов си смел, за да изстискаш
от своето сърце?
И ако днес едната избереш,
кураж ще имаш ли да понесеш
за цял живот, необратимо...
решението днес, което взимаш?

За края на книгите и Вавилонската кула...

   Разбира се, няма двама души, които да прочетат една и съща книга, и да извлекат от нея едно и също знание. В някои случаи, като с Библията, това неединодушие може да има доста кървави последици. В други случаи, за щастие, това е прекрасна основа за интелектуален обмен на идеи, гледни точки и възможни итерпретаци...
   Току що затворих последната страница на едно прекрасно четиво, Това не е краят на книгите (изд. Enthusiast, прев. Силия Колева), един разговор между Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, записан от Жан-Филип дьо Тонак. Двамата почти 80-годишни интелектуалци разсъждават за съдбата на книгата в епохата на Интернет, киндъла и глобализацията. Сред цялата мъдрост, която двамата се надпреварват да излеят, всеки ще открие нещо за себе си. Сега преглеждам записките си по книгата. И се питам, ще се намери ли друг човек на белия свят, някой мой душевен близнак, който да се впечатли от точно същите идеи, които и аз съм нахвърляла. С апел, ако съществува, да ми се обади, тук ще опиша 5-те идеи, които Дени си зае от Това не е краят на книгите:
   - Еко формулира много интересна концепция за скъсяването на настоящето: Настанили сме се в подвижното, променящо се, обновяващо се и нетрайно настояще; настоящето се скъсява, изчезва... Еко дава следният пример: ако преди, два дни се учиш да караш колело и това е умение за цял живот, сега, два дни се учиш да снимаш с новия си фотоапарат, а след една година го сменяш и почваш отначало. Сякаш живеем в непрекъснато очакване на бъдещето, на промяната, на обновения модел на сегашния си живот и по този начин преживяването на настоящето се скъсява спрямо преживяването от нашите родители само преди 50 години например...
   - оттук се стига и до въпроса как този процес на непрекъснато обновяване влияе върху формирането на колективната памет. Особено, когато в епохата на интернет и мобилните комуникации, тотално се изличава идеята за информационен авторитет и източник, който да установява достоверността на информацията и който да формулира, диктува интерпретираното от масите... Колективната памет все повече се превръща в сбор от индивидуални памети...
   - същият ефект има и глобализацията. Само преди 10-ина години, изучавайки понятието глобализация в университета, всички се вайкахме как това ще доведе до тотално уеднаквяване на мисленето и изличаване на културните различия. А наблюдаваме точно обратното. Тя (глобализацията) допринесе за раздробяването на опита, казва Еко. Липсват авторитети, които да ни насочват и уеднаквяват представите ни. Култура става невъзможно понятие извън личността! Формирането й вече е резултат от самоучастие и самоотговорност.
   - в този ред на мисли, Еко и Кариер, формулираха и понятието за интелектуалната автономност - извоюването на реално познание от машината. Това понятие описва доколко от информацията, или знанието, което ни залива от всички страни, ние сме способни да формулираме познание. Това е малко като да владееш пълния член, когато вече на никого не му пука за правилната му употреба. Но пък владеенето му е знак, че си отвоювал частица знание, която те различава от тълпата...
   - за финал, още една интересна мисъл, която няма нищо общо с изброеното дотук. Още от митологично време, свързваме небето с оплождащото мъжко начало (дъжда), а земята - с приемащото женско начало. От тази изходна позиция, Вавилонската кула може да бъде разгледана като дързък фалически символ - опита на земята да "оплоди" небето. Това е още една причина кулата да не се понрави на силно партиархалния пред-християнски бог, който в крайна сметка я разрушава.

Страх

Как е възможно точно сега,
в този момент, край тази врата,
ти да се спреш, аз да се спра
и да позная в теб любовта...

Как е възможно точно преди,
на къстопътя на моите мечти,
ти да се спреш, аз да не спра...
и да подмина така любовта...

Как е възможно само за миг...
да се превърне животът във стих...
Ти го изпяваш, аз го шептя...
Заедно пишем така любовта...

Как е възможно само за миг,
студът да полъхне безмилостно тих...
и да разлюбим в студа любовта,
и да си тръгнем сами под дъжда...

В кой миг разбра, че спря да боли?
В кой миг си силен както преди?
И ако болка не чувстваш сега,
какво е убил във тебе студа?

И става възможно ето така,
в този момент, край тази врата
ти да се спреш, а аз да не спра...
от страх да не срещна отново студа...

Неочаквано

Неочаквано, небмислено, неразбрано
ти ме погледна през рамо...
И аз се загубих...
Удавих се, хлътнах, размих се,
в този поглед пропаднах, стопих се...

Тичах, след тебе, разтварях крака,
молих се, плаках и блъсках глава...
Как
да те върна, сграбча, обърна,
да се сгуша до теб и да те прегърна...

Затвори си очите и вече върви си...
Омръзна ми от тебе светът да зависи...
Пусни ме!
Ще чакам, ще мога, ще искам...
сърцето си смачкано от теб ще изстискам...

Тишина

Изгубих ли се или се намерих?
На кръстопът приседнала е моята душа...
Керваните с камили покрай нея бродят...
И странници със думи мъдри я тешат...
Поспри и ти, и даже не продумвай!
Седни до мен, поспри се ей така...
Да споделим минутка тишина!

Сватбата на слънцето и морето

Прежуря слънцето. Оловна жега...
Морето се протяга като гола, хубава жена...
Поклаща сладострастно своите бедра...

А слънцето е полудяло от копнеж...
Лицето му гори от страст; ще се стопи!
Морето цял ден сладострастно му шепти...

И най-подире вече се предаде!
И презглава се втурна в хладните вълнисти дълбини...
Със огнен вик на страст глада си утоли!

Изцяло

Аз искам, искам теб!
Аз вярвам, търся, моля...
Върви със мен напред,
изпълвай ме с тревога!

Но само не мълчи!
Не ме мъчи така...
Крещи, шепти, гали,
обичай ме изцяло...

Огън

Поглеждаш ме и сякаш течен
огън в кръвта ми изливаш...
Неусетно

в този миг във мен се разливаш...

Докосваш ме и сякаш кинжали
раняват плътта ми до болка...
Пожари,
пожари в мене разпали.

Избор

Не всичко е черно и бяло...
Не всичко е делта и извор...
В сивото всичко е спряло...
На кръстопътя на невъзможния избор...

Днес се изправям най-най-сама
насред най-пусто и сиво поле...
Към мен се е втурнала бясна река,
ще помете или мен, или тебе...

Десетки хора блъскат се в мен,
а аз съм глуха, безчувствена, пуста...
Толкова съм посивяла от самота,
че даже болка вече не чувствам...

И никой, и нищо не може вместо мен да реши...
И никой, и нищо не може да ме спаси...

Плаване

Пребродих пътеките на сърцето си.
В лабиринтите на душата си се изгубих.
Път не намерих, само посоки,
към които поглеждам със трепет и страх...

Чакам да дойдеш отнейде, отнякъде...

Чакам да вземеш моята ръка...
И да посочиш посоките истински,
и да поемеш с мен към брега...

И да заплуваме, прегърнати винаги,

през океана на свойта съдба.
И да се върнем пречистени, хубави
в колибата сламена от свойта мечта...

Безсъние

Аз мога да живея с мисълта,
че няма да те имам вече,
но в мен остана твоята следа –
среднощем буди ме и кротичко ми пречи.

Не мога да заспя!

И будна скитам нощем по света,

със сетива измъчени и слепи,
защото твоята следа
среднощем буди ме и тихичко ми пречи...

Не искам да заспя!

И да забравя дните нежни,

когато те наричах само мой,
когато дни и нощи пак не спяхме,
пияни от любов...

Днес или утре

Днес или утре или някога,

после, сега или вчера...
Никога или понякога
мислиш ли си за мен?

Стон, мисъл, прашинка,
сянка, дума, власинка,
косъм или пък снимка...
напомнят ли ти за мен?

Пишеш, четеш, вечеряш,
къпеш се, смееш се, споделяш,
играеш, работиш, със друга леглото разделяш...
Забрави ли, че и аз бях тук-там?

Или тънка мисълчица-свещица
някъде си запалил за мен?
Нейде си скътал  спомен самотен
с усмивки-целувки от мен напоен...

Обичам те

Обичам те с ръце, със устни и с очи,
обичам те със длани и с усмивки,
обичам те, макар и да боли,
обичам те, макар и да сме чужди...

Защото ти си с друга в този час
и в мислите си вдигаш й олтари.
Защото беше всичко между нас,
но моето сърце не те прежали...

Защото в сънищата си не спя,
за теб разтварям длани безутешно
и моля се ти също във съня
да ме прегръщаш силно и сърдечно...