Да бъдеш себе си

Да бъдеш този, който си,
не трябва да е наказание,
а благословия и признание...

Да следваш пътя си
не може да е стръмно, безнадеждно,
а извисяващо, мечтано и копнежно...

И точно тази тръпка във сърцето,
е изворчето на живот, което,
запалва с огън, страст, желание и плам
усмивката ликуваща на сбъднатия блян...

И само светлината във душата,
когато блика, ще е твоят знак,
че правилно си си разчел съдбата,
опазил си мечтите си от хаоса на дебнещия мрак...

Кокичета

Навън вали сняг,
а на моя праг,
се усмихна пролетта,
с китка утринни цветя...

Кой е минал от тука
без да почука?
Самото слънце ли
се е спуснало по капчука?

Или друмник изнурен
на умората във плен
е приседнал в уличката глуха
за водица и разтуха?
И на тръгване, немил, недраг,
цветенце оставил е на моя праг?

Или ти си минал снощи,
в плен на сънища среднощни
и с ръката си грижовна,
си посял леха любовна?
И с целувки безтегловни,
от съня ми си прокудил всички призраци злокобни?

Бели кокичета, крехки и нежни,
надежда посяха, искрици копнежни...

Лицата на любовта

Преди ми шептеше, че в мен ще се влюбиш,
сега в мислите си с черни краски ме хулиш.
Какво е това?
Кои са лицата на любовта?

Може ли любовта да премине в омраза,
защо със толкова гняв ме наказа?

Днес на кълбо пред дома ти ридая,
но утре в мечтите си надалеч ще витая,
в ума ми ще се промькне мисълчица утеха:
колко голяма била е тази любов,
щом страховете ти от мен я отнеха...

Полянка

На слънчева бяла полянка
момък левент е полегнал на сянка.
Със пълни стомни с бистра водица,
по пътя иде девойка с китка в ръчица.

Дали ябълка падна на момкова глава,
та скочи, подскочи, и вдигна толкова врява?
Девойка се стресна, стомната падна,
водата разплиска се в момина пазва.

На слънчева бяла полянка
един момък е полегнал на сянка,
а момина тънка ръчица
гали момкова главица...

Избор (2)

Всеки миг е огън, когато си до мен...
В душата ми е само пламък и искри...
Когато съм сама, безкрайна нощ дьржи ме в плен...
Забравям теб и твоите усмихнати очи...

И ако трябва днес сърцето да реши
дали и как да ти прости,
кой спомен в мислите ми ще извика да те съди?

За дългите нощи и дни, когато, забравена, по тебе копнях?
За целувките огнени, по цялото тяло с които блестях?
За копнежа да чуя гласа ти, когато ти си отиваше?
За топлината в сърцето ми, когато в кръвта ми огън разливаше?

Спомените, в които не бяхме,
ще убият ли миговете, когато от обич сияхме?
Как да реша?
На кое от твоите различни лица да се доверя?

Среща над чаша кафе

В кафенето е навалица и глъчка,
от съседната маса нечия чужда история в ребрата те ръчка...
Главите са се притиснали, очите са се усмихнали...
Съботните тайни, съдбовни, в ъглите са сякаш притихнали...

Един глас внезапно ме пронизва в тази тълпа,
сякаш в главата ми се е настроил на собствена честота...
Обръщам се и неочаквано времето спира,
тълпата край мене изчезва, шумът не вибрира...

До десет кратки секунди се смаляват последните десет години,
очите ти малко само в ъглите са се присвили...
Но погледът, изпъстрен с искрици и смешки,
прониква в кръвта ми със същия ритъм лудешки...

Ръката ми се свива сякаш докосва дланта ти,
устните ми потрепват сякаш вкусили сладостта на дъха ти!
Дали ще ме разпознаеш не е от значение,
щом да те няма до мен е все още мъчение...

В кафената чаша сега ще се скрия,
сълзите издайни тайно с длан ще изтрия
и спомените ще нахлуят в кръвта ми, горчиви,
кофеинът събуди копнежи, все още болезнено ярки и живи...

Да обичаш така

Да обичаш така,
че да спреш да си цял!
Да разчупиш сърцето си
като хляб мек, топъл и бял!
Да дадеш щедри късове
на този, който теб е копнял
и за който твоето тяло
е в бурята пристан и сал!

Имаш ли смелост да обичаш така?
Ела плътно до мен и ме хвани за ръка...

Какво са мечтите?

Какво са мечтите?

Дали облаци бели
в мислите ти са се небрежно оплели?

Или искрици от слънце
са покълнали в сърцето ти като житено зрънце?

Или стръкче ягоди диви
са поникнали сред поле от тръни горчиви?

Или твоята усмивка безметежна и бяла
през девет морета е до мен прелетяла?

Поледица

Липсваш ми...
Липсваш на ръцете ми,
на очите ми и гърдите ми...
На устните ми им липсваш
до болка, до страст...
Празно е в сърцето ми...
Ветрове и поледици!
Студ и мраз!

Прошка

Откъснати!
Светът се ширна между нас
и спрях да чувам твоя глас...
А толкова ми е самотно!

Завинаги!
Опразнени ръцете ми от твоята топлина,
очите ти не ще ме къпят в светлина,
в искри от страст...

И ти, и аз!
Не ще протегнем пръсти в този час,
не ще продумаме на глас
за прошка думи...

Сами останахме!
Река от огън и водовъртеж от страст
не ще погълнат дрезгавия глас,
със който ми шептиш!

Пълноводие

Пръстите ти се спускат
по бледите хълмове
на моите пощръклели гърди...
Устните ти погалват
с тъй нежни целувки
разпилените по леглото коси...

Между бедрата ми потичат потоци
мед и мляко на сладки вълни...
Изворът във сърцето ми избликнал е сякаш
твоите жадни устни да утоли...
По тялото ми сгорещени кристали
рисуваш с полудели очи...

Разтапяш ме... и докато с тебе се сливам,
с пълни шепи в душата ти се изливам...

Страх

Страх ме е, когато нямам вдъхновение.
Кладенците на сърцето ми мълчат...
Потоците от думи не разливат своите тайни,
в душата ми огньове не пламтят...

Ръцете ми изсъхнаха от мъка...
под пръстите ми не звучат реки.
Не сърцето ми уби, когато си отиде,
но стиховете ми със себе си отнесе вдън гори...

Сладко-горчиво като черно мляко

    Наскоро ми зададоха въпроса дали вярвам в съществуването на сродната душа? Преди една година, щях много категорично да отговоря НЕ. Обаче, след като напоследък самооблъчих съзнанието си с нетрезви количества азиатско кино, вече не съм способна да дам толкова ясен отговор. Дори и да оставим настрана корейските сериали, откакто открих творчеството на Елиф Шафак имам чувството, че съм намерила сродна душа. Всяка дума, излязла изпод перото й, разцъфва в душата ми като пролетна роза.
    Поредното истинско откровение под формата на болезнено автобиографична книга е Черно мляко. В нея Елиф Шафак разказва за харема вътре в себе си - хор от несъзвучните женски гласове на нейното подсъзнание, които я разкъсват с ежедневните си стълкновения - интелектуалката, писателката, дамата дервиш, майката, жената... Толкова много различни посоки. Но ако избере само една от тях, то мигом означава да обрече на робство няколко други свои аз-а... А нито анархията, нито робството на вътрешните гласове водят към истинското щастие. Как да начертаеш верния път? Как да установиш баланс и демокрация сред вътрешните си гласове? Това са въпросите, които си задава Шафак.
   Най-естественото, докато четях тази книга, беше и аз да си задам въпроса кои са жените в харема на моето съзнание. Кои от тях познавам и фаворитизирам? Кои се крият в гънките на сънищата ми? Има ли такива, които все още не съм срещала? Ето го и резултатът (силно зависим от настоящия момент):
    ПРИНЦЕСАТА - хм, има ли нужда от обяснение? Малко суетна, доста самовлюбена, обича да се оглежда във всяка витрина на магазин и може да прекара часове пред огледалото. Обича да капризничи, да се глези, да получава, без непременно да дава в замяна. Всички са й леко длъжни. Иска да получава безрезервна любов, която смята за свое право, без да полага усилия да я задържи или заслужи...Но също така е наивна и доверчива, обича красотата и цени най-вече добротата и благородството в хората около себе си... Цени формата почти толкова колкото съдържанието, независимо дали става въпрос за добре опакован подарък или грамотно изписан пълен член...
    ТАЙНАТА РОМАНТИЧКА - въпреки че, когато се запознаете, тя ще ви каже, че не вярва във вечната любов или в сродната душа, че не обича розовите и захаросани признания, че не се разтапя от романтични жестове, някъде под широката си усмивка, зад кулисите на смеха, тя е останала малко момиченце, расло като цветенце под похлупак. То е нежно и крехко. Избухва в сълзи, когато получи оргазъм. Разчувства се от романтични филми. Изпитва невъобразим страх от всякакви прояви на жестокост или агресия. Не би си признало, но понякога изпитва остра нужда от грижовна и силна ръка, която да се протегне като заслон над него. Иска поне за миг да се отпусне и да не се прави на силна и независима, модерна, преуспяла, амбициозна и нахъсана жена.
    НЕРЕАЛИЗИРАНИЯТ ТВОРЕЦ - жената с пръсти на пианистка, която никога не е имала пиано. Артистката, която никога не е била на сцена. Писателката, която никога не е писала повече от самовлюбено стихотворение. Но вярва в своя потенциал. А въображението й е по-необятно от дюните в Сахара... Ако не друго, може със сигурност да ти разкаже приказка за лека нощ...И някой ден, под пръстите й ще се роди книга, която ще преобърне света :)
    РАЦИОНАЛНАТА РАЦИОНАЛИСТКА - жената, която не чете хороскопи, не вярва в прераждането, не обича теориите за световната конспирация. Която си прави списък за всичко, планира и подрежда бюрото, времето, програмата и отношенията си с хората. Поради тази причина е добър слушател (или поне така си мисли :). И в най-голямата буря може да остане хладнокръвна и като Скарлет О'Хара е убедена, че сутринта със сигурност ще се намери някакво решение. Тя изпада във вцепенение, когато някой й вика, защото това просто не е тонът, който тя може да чуе и възприеме...
    НЕУМОРНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК - това е жената, която обича да пътува не само в пространството, но и във времето, но и в дълбините на въображението си. Обича историята. Обича да разказва истории. Обича да слуша истории. Толерантна е към мнения, към различия, към хора. Затова се страхува от острите форми на уседналост и предвидимост. Никога не е напълно доволна от настоящето и фантазията й бленува за нещо отвъд... Има леко саморазрушителна склонност към живот, пълен с промени, вълнения, нови познанства и нови простори. Затова се страхува от нетолерантните хора с предразсъдъци. А лайтмотивът й е, че никой не може да й казва как трябва да постъпи. Дотам, че ще си изгори ръката, за да докаже сама, че пламъкът на свещта е наистина горещ, независимо, че всички около нея са й го казали сто пъти...
    Само една вечер с една книга ме изправи пред пет различни жени вътре в мен. А колко още има, които не са се пробудили още... Чакам гласовете им да ме разтърсят. Надявам се да ги разпозная...
    За финал, ето един прекрасен цитат от Черно мляко: каквато и да реша да бъда - левичарка, феминистка или нещо друго, всъщност се нуждая най-силно от тясна връзка със светлината вътре в мен...Какво значи да си верен на себе си, ако в главата ти има толкова много гласове? Единственият критерий, че вървиш по правилния път, е очите ти да блестят, а устните ти да се смеят, защото правиш това, което те вдъхновява и живееш живота си с големи глътки интуиция, творчески хъс и страст...

Колко е хубаво да имаш собствена стая / A Room of One's Own

Най-накрая открих голямото предимство на Киндъла! Дава ти достъп до книги, които, в оригинал, е много трудно да намериш из обикновените книжарници. Първата книга, която си купих, беше (естествено) A Room of One's Own на Вирджиния Улф.

Макар да е писана преди почти век, само осем години след като жените получават правото да гласуват в Англия,  и когато все още не могат да притежават собственост, и днес звучи толкова актуално трепетният глас, който защитава стремежа на жените да се изявяват като творци.

През цялото време, докато четях, си мислех точно това. Колко плашещо актуално звучи. Да, жените днес са несравнимо по-образовани, независими и приобщени, но в някаква традиционна, патриархална гънка на мозъка на човечеството, имам чувството, че някои неща не са се поместили и с милиметър. И днес както преди, за някои мъже жената продължава да бъде просто обект. На желания, намерения. Те не могат да я приемат като цялостна завършена личност, интелектуален партньор или творец.

Малка собствена стаичка и 500 паунда на месец - двете необходими условия, според Вирджиния Улф, за да може една жена да пише. Във времето, когато все още се прокламират мнения, че жените са по-нисши интелектуално, че когато спрат да раждат деца, те стават ненужни, сред този вихър от гласовити патриархални гласове, Улф задава някои толкова съвременни въпроси.

В повечето романи, писани от мъже (по нейно време), жените са единствено и само романтичен обект. Защо във въображението на писателите, те са музи, но в реалния им живот, са натикани в малка тъмна стаичка под стълбището? На фона на войната или политиката, обикновените, ежедневни теми, които вълнуват женската литература, са гледани с насмешка и описвани като малки и несериозни. Как така векове наред, ролята на жената е била тази на огледало, в което мъжът да се огледа и да се почувства по-важен и несъразмерно по-значим?

За да се промени всичко това, казва Улф, жените трябва да започнат да говорят. Макар нешлифовано, макар и без необходимото образование, те трябва да отстоят късче независимост и да пишат. Да продължат нишката от единични женски гласове, оцелели през хилядолетията, и да наситят света с пълноводната река на своето различно мнение.

Тъй като наскоро прочетох Черно мляко на Елиф Шафак, паралелът беше неизбежен. Шафак също се оплаква, че на нея гледат преди всичко като на жена, и след това като на писател. Огромната дилема за майчинството я изправя пред най-тежката депресия в живота й. Разкъсвана между традиционната роля, която й е вменено, че трябва да изпълни, и същността си на творец, която отстоява цял живот, тя открива само едно. Че няма готов отговор за модерната жена, изправена пред избора между сладкото спокойствие на семейния уют и трескавата си съвременна нужда за изява и изказ. Сред гласовете на нейното многолико, разногласно, неединодушно съзнание, се крие лъкатушният собствен път, по който тя избира да поеме.

п.с. Никога не съм се възприемала като отявлена феминистка. Обичам и имам нагласата мъжете да ми подаряват цветя, да ми отварят вратата, да ми подават ръка, когато слизам от автобуса. Изненадах сама себе си с този текст. Може би фактът, че и аз за първи път в живота си се сдобих със собствена стая, ме променя... Наистина е хубаво най-накрая да мога да чуя собствения си глас...

Спомени от преди десет години

Снощи бях потънала дълбоко в Черно мляко на Елиф Шафак (изд. Егмонт България). Имах нужда да записвам размислите, които книгата предизвикваше у мен. Трескаво затърсих около себе си празен лист. И се натъкнах на една тетрадка, в която в просъница съм драскала стихове преди поне десет години. Като пътуване във времето си припомних едно свое някогашно аз. Гласът ми е звучал малко наивно, малко романтично, малко детски. Ето част от стиховете, които ми се сториха годни за употреба:

Гърдите ми са като деца.
Поиграй си с тях на някоя игра.
Поразсмей ги, прочети им приказка.
Нацелувай ги, приспи ги.
И те ще са така щастливи...

***
Не ме обичай,
не ме мъчи!
Твоята обич ме презира,
смалява ме и ме убива.

Ти ме искаш друга, светла,
весела, великолепна...
Аз съм мъничка, смутена,
грозновата, притеснена...

Аз не искам да те имам...
Искам само да те искам...

***
Страшно е да те има
само в моите сънища...
Но по-страшно е да е пълнолуние
и да страдам от безсъние...

Докосвам призрачните ти пръсти,
целувам безплътната ти уста...
Тръпна от неслучената ни целувка.
Тя разтапя ме в снега...

Ти си призрак, мили мой.
Стой, далече стой!

Мики Маус потиска ли Мини?

Този вьпрос ми се стори литература сам по себе си. С тази разлика, че не е вьображаем, а има хора, които наистина си го задават...

Самота

Кое е по-самотно?
Да си сам?
Или изгубен във тълпата,
до полуда
да търсиш глътка въздух, шепа светлина...
Да търсиш сродната душа?
Дали човекът тук, до теб, си опознал?
Или във своите мисли
си измислил
една шарада, маска, карнавал...
от тебе украсен измислен образ,
но не и истинския жив човек от плът...
Мечтаеш... И в мечтите  
той и ти вървите заедно на дълъг път...
Но спри и вслушай се...
И ако човекът, който е до теб,
днес ти продума една едничка дума,
ще прозреш...
Макар в леглото ти, той пак е непознат,
и няма нищо общо
на мислите ти с образа копнят...
И мигом ще се сринеш в пропастта...
Ще те погълне страшна самота...

Моят Kindle страх

От два месеца си имам Киндъл. От един месец го регистрирах. Едва вчера качих първата си книга  и тя е Закон за движение по пътищата... Колкото и нелогично да звучи, изпитвам някаква резистентност към Киндъла. Или го усещам като вид предателство към любимата стара, традиционна книга. Имам чувството, че ако се поддам на неговото рационално и удобно очарование, ще загубя нещо безвъзвратно... И тихият шепот на прелистващите се страници ще спре да ми нашепва същите приказки...
Интересно от какво всъщност е този страх? Ако се пристрастя към Киндъла, както преди това се пристрастих към лаптопа, Фейсбук или bg-mamma, колко лошо може да е това? В крайна сметка ще води до четене на повече книги, нали...

Пътят към сърцето ми

Пътят към сърцето ми не е магистрала,

не е права, нито е спирала...

Към сърцето ми се вие тесничка пътека,

само ние двама крачим там полека...

Краят не е предопределен...

Ще поемеш ли със мен?

Колко красиви могат да бъдат книгите? Колко празнично настроение могат да създадат?

Елхата
на витрината на Orange  в Мол Сердика

Елхата от книги
на щанда на изд. Егмонт на Панаира на книгата