8 Март

Празнувам своя празник
и за теб
ще бъда аз красива, нежна, бяла.
В душата ми топи се още скреж
от тази наша ледена раздяла.

Мълчиш.
През хиляди стени,
мълчанието ти чувам безпощадно,
и сякаш вече не боли...

Мълчанието ти ми напомня,
че със теб
умеех да мълча дори за френски поети,
за физични закони,
за далечни комети...

Празнувам своя празник.
Днес съм красива и опасна
и с чужди комплименти съм съгласна
да осъмна...

А ти мълчиш. Ти толкова си тих.
Мълчанието си подари ми като стих...

Мартенички

Красивите мартенички, изработени собственоръчно от мен, за всички мои любими хора.
Оказа се изключително приятно да седиш заровен цяла вечер сред цветна прежда, мъниста и макети на Пижо и Пенда. И най-вече да си с прекрасни приятели, които те вдъхновяват и помагат с усукването на километри бели и червени конци.
Страхотно много идеи за мартеници намерихме ето тук: http://krokotak.com/tag/martenitchka/
Наслаждавайте се на празника и на настъпващата пролет :)

Уличният котарак Боб

...всеки ден от нашия живот ни предоставя втори шанс.Иска се само да посегнем и да се възползваме от него, но в повечето случаи не го правим.

Тези думи бележат едно ново начало. На 1 март от 18,00 ч. в книжарницата на Сиела в подлеза на Софийския, ще се състои двойна премиера. Най-новото българско издателство, Книгопис, ще представи официално първата си книга, Уличният котарак Боб.

В първия ден на март, заедно с диханието на настъпващата пролет, от Книгопис ни канят да се размислим за силата на втория шанс. Уличният музикант Джеймс открива нова посока в живота си заедно с уличния котарак Боб. Всекиму ли е писано да срещне своя Боб? Къде откриваме своите тайни спасители и успяваме ли да разпознаем тихите котешки стъпки на втория шанс?

Това е програмата на събитието, което обещава да е празнично, уютно и вдъхновяващо...

Китара в парка

Вървях по тясна слънчева пътечка,
и гонех падащите слънчеви лъчи,
зад ъгъла тогава се разнесе
прекрасна музика на пролетни вълни...

Със пръсти музикантът млад рисуваше магия,
от струните извикваше целувки и сълзи...
Поседнала на камъка край него,
в душата си надникнах с плачещи очи...

Намерих там един неслучен спомен...
Потърсих обещание за по-красиви дни
и мигом мисълта за него ме споходи...
С вълни от обич музиката в мен трепти...

Мярка

Ти си ми точно по мярка,
скъпи мой...
Пръстите ми докосват твоите без болка...
Ръцете ти поемат гърдите ми като сватбени чаши...
Главата ми приляга плътно до силното ти рамо...
Влизаш в мен и се чувствам цяла...
Дори Платон би ни разпознал като перфектни половини от едно цяло.
Защото ти,
любими мой,
допълваш душата ми точно по мярка...

Слънчев ден

Светът, във който ти не си до мен,
е свят без розов цвят,
е свят без слънчев ден...

Денят, във който пак ме хващаш за ръка,
е този ден, във който слънцето изгря,
във който цъфнаха цветя,
във който тук се върна радостта...

Any Good Thing

You can always talk yourself out of love,
By treating love as a weakness, and blaming it for a failure...
Or you can stand up against your fears and pain,
And indulge the source of inspiration, the dream's saviour.
For love, it can lift you up, make you change the world, be a better you...
Love is any good thing that you ever did or will do.

Очите ми

Погледни във очите ми...
Какво виждаш в дълбините им?

Виждаш ли страстта гореща, като огън във кръвта?
Никой, преди да те срещна, не ме е запалвал така.

Виждаш ли копнежа да открия с теб света?
Без карта и без посока, рамо до рамо, ръка за ръка.

Виждаш ли мечтите споделени,
камина гореща, дългоочаквана среща.

Виждаш ли своите неродени деца?
Ако отговорът ти е да, в моите очи открил си любовта.

Reality

Reality sucks.
I've had too much of it lately.
In reality, there is pain, and fear of loss.
Miracles don't happen in reality.
Miracles happen only in my heart, when I am with you.
You are my escape from reality.
Be with me in my dreams.
Don't crush them.
Please, let me linger in this dream-like state a little longer.
Don't shake me.
Let's change reality.
Let's make is as beautiful as a kiss we share.

Левски

Днес е 19 февруари. Както всяка година, в този ден отидох да оставя цветя на паметника на Левски. И както всяка година, безкрайно, безкрайно много се вълнувах. Край лобното му място се чувствам като в църква. Той също е Месия, загинал на своя кръст.
За мен личността на Левски си остава може би най-неопетнената в нашата история. В биографията му няма един миг на спокойствие, на почивка, на съмнение. Изумително е как в който и край на България да отидеш, във всеки манастир, всяко село, ще ти покажат къде е било скривалището на Левски. Присъствието му е осезаемо и днес.
Имаше един период, в който толкова се прехласвах по живота му, че бях започнала да пиша роман за Левски. В миговете на самота, самият Левски също е обичал да изразява визията си, пишейки. На фона на случващото се тези дни в страната, колко актуално звучат предсмъртните съмнения на Апостола. народе????

 

Точно ти

Изхвърлих от сърцето си молива сив.
Ще те нарисувам усмихнат и щастлив.
Светът през очите ти е приказка красива.
Прошепваш ми дума за обич, a аз политам щастлива.

Виж, колко усмивки ти нося с препълнени шепи,
окъпано в моята любов, сърцето ти свети...
Светът се разпада на милиони падащи звезди,
щом в очите ме погледнеш и ме целунеш точно ти.

Страхът от смъртта

Днес за малко да си изпусна полета. До последно, права на вратата, доглеждах финала на Amour на Michael Haneke. Така ми беше сграбчил сърцето този филм, че даже забравих да се разплача.
Има толкова много видове любов. Тя се проявява болезнено силно и в страха от загубата на любимия човек. Естествено този филм изследва и другите проявления на любовта, но това беше темата, която най-силно резонира със собствените ми преживявания в момента.
През последните осем месеца, докато мама и всички ние заедно с нея се борим с рака, осъзнах едно. Една такава болест никога не е индивидуално изпитание. Тя подлага на изпитание цялото семейство.
Когато за пръв път научих, че майка ми е болна, знаете ли как реагирах? Разсърдих й се и не й се обадих почти един месец. Във филма, Ева също реагира така в началото - с гняв и отрицание. Бях в такъв шок. Беше ми толкова трудно да свикна с мисълта, че моята желязна майка, преминала през толкова бури и изпитания без да й мигне окото, сега стои пред мен уплашена и болна. Може да станеш на тридесет и още да си малкото момиченце на мама и татко. До този момент като този.  Дадох си сметка, че занапред родителите ми пред очите ми ще се смаляват и ще стават по-слаби и по-болни, а аз съм тази, която трябва да дава безусловна опора.
Периодът на отрицание премина и настъпи този на вината. Безкрайните изследвания, първата операция, съмненията и колебанията между надеждата и отчаянието. Бавно и полека всички станахме екперти по кръвни картини, видове рак, имуностимуланти. И всичко това беше белязано от смазващо чувство за вина от всеки изживян миг веселие или щастие извън дома, далече от мама. Всичко около мен беше болно, всичко трябваше да се пожертва...
Сега, две операции по-късно, докато чакаме поредните резултати, мисля, че съм на прага на нов период. Той дойде, когато осъзнах, че имам право да съм щастлива, да мисля за себе си, да мисля за някой друг, дори когато светът около мен се разпада на съставните си елементи. Да го нарека примирение би било неправилно. То е по-скоро ясното съзнание, че всеки миг от тук нататък е подарен. Това е знание, което се прелива във всички аспекти на живота ми. Кара ме да поставям под съмнение всички досегашни ценности.
Точно на ръба на загубата, осъзнаваш кое е най-ценно за теб. Всеки ден, който си далече от любимия човек, всяка вечер, която прекараш заровен в работа, без да се обадиш на близките хора, всеки миг, в който се сърдиш, вместо да прощаваш... всичко това е предателство към живота. Той виси на косъм дори когато не си болен.
Кой е следващият етап не знам. Но отглеждам в сърцето си надежда, радост, усмивки, любов. Това е, от което не само моята майка, но и всички ние имаме най-силна нужда в момента, за да намерим изцеление.

Корабокрушение

На моето небе полярната звезда тъй лесно се познава....
Всички други съзвездия през годината се въртят,
само той на място остава...

Ако някой ден любовта ми корабокрушира на остров далечен,
в тъмнината излишно ще е компаси да вадя,
да свети по пътя ми само той е обречен.

Тежест

Харесва ми да съм човекът, който ти тежи,
не искам да съм просто флирт случаен...
Ела и тихичко сърцето си до мойто постави,
в единствен миг прекрасен и безкраен...

Почакай ме.
Към тебе бавно ще се приближавам...
В сърцето си очаквай ме,
аз твоята любов най-силно заслужавам...

Ти си татуировката
в сърцето ми гравирана,
когато болката се изпари,
отдолу там оставаш само ти...

Утро

Да се завърна в твоята прегръдка
е да си дойда в нощта у дома,
да се отдам със вълнуваща тръпка
в топлината на нашите слети тела...

Да ме приемеш в ръцете си топли
е да намеря заслон във дъжда,
да бършеш с длани очите ми мокри,
да ми показваш какво е страстта...

Не затваряй вече тази врата!
Не ме оставяй сама във нощта!
Сутрин, разбудено от ръцете ти,
сърцето ми открива любовта.

Суша

Листенцата от една голяма любов,
се утаяват на дъното на моето сърце...
Утре ще бъда ли вече готов
да отплавам в безбурно море...

Без болката от празното място до мене
дали ще настъпи по-слънчево време?

Ти преобърна душата ми,
обичах те даже с пръстите на краката ми...
Телата ни с любов преплетени,
душите ни една в една оплетени...

Да те целувам беше морска буря...
Сега сияйно слънцето прежуря
и пресушава стиховете в моето сърце.
Изсъхнали, листенцата потъват в синьото море...

Решение

Кръстопът.
Натук?
Натам?
Не виждаш път.

Изборът над теб надвиснал
твоите плещи е притиснал...

Не е лесно да си трезв,
хладнокръвен и разумен,
целият ти свят познат
в миг ще бъде прекатурен....

И ако сега сгрешиш?
После как ще продължиш?

Най-различни гласове
се надвикват в твоето сърце.
Как да чуеш кой е искрен,
кой те води в бурята към пристан...

Сребърна питка

Оголената жичка на надеждата
в сърцето ми болезнено трепти.
Мисълта ми молитвена се търкулва
като сребърна питка сред поле от бодли...
Лабиринтите от страх ще преброди
на душата ми в най-мрачните дълбини.
Моля те, господи, моля те,
моята майчица от болка спаси...
Дай ни време да си бъдем утеха,
да изплачем всички горчиви сълзи.

Твоите устни

Гласът ти пее в сърцето ми
като ручей на пролет.
Галиш с пръсти лицето ми
и душата ми пърха
като лястовица във полет...

Леко отмяташ косата ми
и целуваш гърдите оголени,
плъзгаш длан по ръката ми
и със силна прегръдка
пускаш в сърцето ми корени...

Когато ме целуваш,
целият свят се завърта край мен.
Kогато ми казваш, че ме сънуваш
жадна и влюбена,
този сън е сън споделен...

Дълбоко потъвам във твоите устни,
в мекотата и сочната нежност...
Tе обещават, топли и вкусни,
никога вече,
с чужди устни такова блаженство да не намерят.

Спомен

Снощи с друга беше,
мене ме болеше.
Утре с друг ще съм,
но в мислите ми като сън
ти ще се прокраднеш,
спомен да окраднеш...

Ще мине година, епоха, вселена,
преди твоят спомен да си тръгне от мене...

Неделя

Искам да се влюбя във неделя,
като утринна молитва във душата си да те намеря...
С всичките любови прашни в миг да се простя,
чак до събота във полунощ да не заспя...

Искам като дъжд да ме отмиеш,
сивкавата прах в мечтите ми с усмивка да изтриеш,
да блесна като утринна звезда,
окъпана от обич и роса...

Отпий от мен като от чаша чай горещ,
и запали ме във сърцето като свещ,
да се целуваме тъй сякаш заедно се молим,
сърцата си за обич като храм молитвен да отворим...

Опитах

Опитах да живея сам, без теб, но не можах!
И ей ме, на,
отново осмелих се да почукам
на твоята заключена врата!

Ако било е любов, ще прости!
Ако било е мъгла, ще се изпари...

Ако било е сърце, ще се вразуми!
Ако била е жена, ще те наскърби...

Ако било е море, ще те покори...
Ако било е яйце, ще се развали!

Ако било е съдба, ще се промени!
Ако било е лъжа, ще те заболи.

Ако било е усмивка, ще те съживи!
Ако било е преструвка, ще те закали...

A new beginning

True love knows well how to forgive.
Your heart cannot be summoned as plaintiff.
In finding strength to say I’m sorry,
Your healing self is filled with painful glory.

You can’t be harsh to whom you love.
You rather treat his soul like tiny, frozen dove.
By finding strength to come back and forgive
Unhappiness is shred into a broken old motiff.

A healing power is the power to forgive.
It makes you stronger, never makes you weak,
And opens doors of opportunities ahead,
A new beginning free of tears unshed...

Може ли да закъснее любовта?

Може ли да закъснее любовта?
Може ли да дойде твърде рано?
Как разбираш, че ударил е часът
да отпуснеш своята глава на чуждо рамо?

Има ли една секунда, миг,
в който нещо в тебе вече е различно,
трепетно в сърцето ти покълва стих,
и ти става пролетно и носталгично...

Има ли съдбата своя знак,
с който миговете влюбено белязва?
Щом сърцето ти те моли пак и пак,
въпреки, че болка го прорязва...

И ако днес пред себе си признаеш,
че някой друг до себе си желаеш,
дали и той ще е отпил във този миг,
от точно същия любовен тъжен стих...

Или ще се разминете със болка във очите,
и неизвестно колко дълго ще броите дните,
стихът изтъркан нова обич да посмее да събуди,
сърцето пак със страст да се пробуди.

Да бъдеш себе си

Да бъдеш този, който си,
не трябва да е наказание,
а благословия и признание...

Да следваш пътя си
не може да е стръмно, безнадеждно,
а извисяващо, мечтано и копнежно...

И точно тази тръпка във сърцето,
е изворчето на живот, което,
запалва с огън, страст, желание и плам
усмивката ликуваща на сбъднатия блян...

И само светлината във душата,
когато блика, ще е твоят знак,
че правилно си си разчел съдбата,
опазил си мечтите си от хаоса на дебнещия мрак...

Кокичета

Навън вали сняг,
а на моя праг,
се усмихна пролетта,
с китка утринни цветя...

Кой е минал от тука
без да почука?
Самото слънце ли
се е спуснало по капчука?

Или друмник изнурен
на умората във плен
е приседнал в уличката глуха
за водица и разтуха?
И на тръгване, немил, недраг,
цветенце оставил е на моя праг?

Или ти си минал снощи,
в плен на сънища среднощни
и с ръката си грижовна,
си посял леха любовна?
И с целувки безтегловни,
от съня ми си прокудил всички призраци злокобни?

Бели кокичета, крехки и нежни,
надежда посяха, искрици копнежни...

Лицата на любовта

Преди ми шептеше, че в мен ще се влюбиш,
сега в мислите си с черни краски ме хулиш.
Какво е това?
Кои са лицата на любовта?

Може ли любовта да премине в омраза,
защо със толкова гняв ме наказа?

Днес на кълбо пред дома ти ридая,
но утре в мечтите си надалеч ще витая,
в ума ми ще се промькне мисълчица утеха:
колко голяма била е тази любов,
щом страховете ти от мен я отнеха...

Полянка

На слънчева бяла полянка
момък левент е полегнал на сянка.
Със пълни стомни с бистра водица,
по пътя иде девойка с китка в ръчица.

Дали ябълка падна на момкова глава,
та скочи, подскочи, и вдигна толкова врява?
Девойка се стресна, стомната падна,
водата разплиска се в момина пазва.

На слънчева бяла полянка
един момък е полегнал на сянка,
а момина тънка ръчица
гали момкова главица...

Избор (2)

Всеки миг е огън, когато си до мен...
В душата ми е само пламък и искри...
Когато съм сама, безкрайна нощ дьржи ме в плен...
Забравям теб и твоите усмихнати очи...

И ако трябва днес сърцето да реши
дали и как да ти прости,
кой спомен в мислите ми ще извика да те съди?

За дългите нощи и дни, когато, забравена, по тебе копнях?
За целувките огнени, по цялото тяло с които блестях?
За копнежа да чуя гласа ти, когато ти си отиваше?
За топлината в сърцето ми, когато в кръвта ми огън разливаше?

Спомените, в които не бяхме,
ще убият ли миговете, когато от обич сияхме?
Как да реша?
На кое от твоите различни лица да се доверя?

Среща над чаша кафе

В кафенето е навалица и глъчка,
от съседната маса нечия чужда история в ребрата те ръчка...
Главите са се притиснали, очите са се усмихнали...
Съботните тайни, съдбовни, в ъглите са сякаш притихнали...

Един глас внезапно ме пронизва в тази тълпа,
сякаш в главата ми се е настроил на собствена честота...
Обръщам се и неочаквано времето спира,
тълпата край мене изчезва, шумът не вибрира...

До десет кратки секунди се смаляват последните десет години,
очите ти малко само в ъглите са се присвили...
Но погледът, изпъстрен с искрици и смешки,
прониква в кръвта ми със същия ритъм лудешки...

Ръката ми се свива сякаш докосва дланта ти,
устните ми потрепват сякаш вкусили сладостта на дъха ти!
Дали ще ме разпознаеш не е от значение,
щом да те няма до мен е все още мъчение...

В кафената чаша сега ще се скрия,
сълзите издайни тайно с длан ще изтрия
и спомените ще нахлуят в кръвта ми, горчиви,
кофеинът събуди копнежи, все още болезнено ярки и живи...

Да обичаш така

Да обичаш така,
че да спреш да си цял!
Да разчупиш сърцето си
като хляб мек, топъл и бял!
Да дадеш щедри късове
на този, който теб е копнял
и за който твоето тяло
е в бурята пристан и сал!

Имаш ли смелост да обичаш така?
Ела плътно до мен и ме хвани за ръка...

Какво са мечтите?

Какво са мечтите?

Дали облаци бели
в мислите ти са се небрежно оплели?

Или искрици от слънце
са покълнали в сърцето ти като житено зрънце?

Или стръкче ягоди диви
са поникнали сред поле от тръни горчиви?

Или твоята усмивка безметежна и бяла
през девет морета е до мен прелетяла?

Поледица

Липсваш ми...
Липсваш на ръцете ми,
на очите ми и гърдите ми...
На устните ми им липсваш
до болка, до страст...
Празно е в сърцето ми...
Ветрове и поледици!
Студ и мраз!

Прошка

Откъснати!
Светът се ширна между нас
и спрях да чувам твоя глас...
А толкова ми е самотно!

Завинаги!
Опразнени ръцете ми от твоята топлина,
очите ти не ще ме къпят в светлина,
в искри от страст...

И ти, и аз!
Не ще протегнем пръсти в този час,
не ще продумаме на глас
за прошка думи...

Сами останахме!
Река от огън и водовъртеж от страст
не ще погълнат дрезгавия глас,
със който ми шептиш!

Пълноводие

Пръстите ти се спускат
по бледите хълмове
на моите пощръклели гърди...
Устните ти погалват
с тъй нежни целувки
разпилените по леглото коси...

Между бедрата ми потичат потоци
мед и мляко на сладки вълни...
Изворът във сърцето ми избликнал е сякаш
твоите жадни устни да утоли...
По тялото ми сгорещени кристали
рисуваш с полудели очи...

Разтапяш ме... и докато с тебе се сливам,
с пълни шепи в душата ти се изливам...

Страх

Страх ме е, когато нямам вдъхновение.
Кладенците на сърцето ми мълчат...
Потоците от думи не разливат своите тайни,
в душата ми огньове не пламтят...

Ръцете ми изсъхнаха от мъка...
под пръстите ми не звучат реки.
Не сърцето ми уби, когато си отиде,
но стиховете ми със себе си отнесе вдън гори...

Сладко-горчиво като черно мляко

    Наскоро ми зададоха въпроса дали вярвам в съществуването на сродната душа? Преди една година, щях много категорично да отговоря НЕ. Обаче, след като напоследък самооблъчих съзнанието си с нетрезви количества азиатско кино, вече не съм способна да дам толкова ясен отговор. Дори и да оставим настрана корейските сериали, откакто открих творчеството на Елиф Шафак имам чувството, че съм намерила сродна душа. Всяка дума, излязла изпод перото й, разцъфва в душата ми като пролетна роза.
    Поредното истинско откровение под формата на болезнено автобиографична книга е Черно мляко. В нея Елиф Шафак разказва за харема вътре в себе си - хор от несъзвучните женски гласове на нейното подсъзнание, които я разкъсват с ежедневните си стълкновения - интелектуалката, писателката, дамата дервиш, майката, жената... Толкова много различни посоки. Но ако избере само една от тях, то мигом означава да обрече на робство няколко други свои аз-а... А нито анархията, нито робството на вътрешните гласове водят към истинското щастие. Как да начертаеш верния път? Как да установиш баланс и демокрация сред вътрешните си гласове? Това са въпросите, които си задава Шафак.
   Най-естественото, докато четях тази книга, беше и аз да си задам въпроса кои са жените в харема на моето съзнание. Кои от тях познавам и фаворитизирам? Кои се крият в гънките на сънищата ми? Има ли такива, които все още не съм срещала? Ето го и резултатът (силно зависим от настоящия момент):
    ПРИНЦЕСАТА - хм, има ли нужда от обяснение? Малко суетна, доста самовлюбена, обича да се оглежда във всяка витрина на магазин и може да прекара часове пред огледалото. Обича да капризничи, да се глези, да получава, без непременно да дава в замяна. Всички са й леко длъжни. Иска да получава безрезервна любов, която смята за свое право, без да полага усилия да я задържи или заслужи...Но също така е наивна и доверчива, обича красотата и цени най-вече добротата и благородството в хората около себе си... Цени формата почти толкова колкото съдържанието, независимо дали става въпрос за добре опакован подарък или грамотно изписан пълен член...
    ТАЙНАТА РОМАНТИЧКА - въпреки че, когато се запознаете, тя ще ви каже, че не вярва във вечната любов или в сродната душа, че не обича розовите и захаросани признания, че не се разтапя от романтични жестове, някъде под широката си усмивка, зад кулисите на смеха, тя е останала малко момиченце, расло като цветенце под похлупак. То е нежно и крехко. Избухва в сълзи, когато получи оргазъм. Разчувства се от романтични филми. Изпитва невъобразим страх от всякакви прояви на жестокост или агресия. Не би си признало, но понякога изпитва остра нужда от грижовна и силна ръка, която да се протегне като заслон над него. Иска поне за миг да се отпусне и да не се прави на силна и независима, модерна, преуспяла, амбициозна и нахъсана жена.
    НЕРЕАЛИЗИРАНИЯТ ТВОРЕЦ - жената с пръсти на пианистка, която никога не е имала пиано. Артистката, която никога не е била на сцена. Писателката, която никога не е писала повече от самовлюбено стихотворение. Но вярва в своя потенциал. А въображението й е по-необятно от дюните в Сахара... Ако не друго, може със сигурност да ти разкаже приказка за лека нощ...И някой ден, под пръстите й ще се роди книга, която ще преобърне света :)
    РАЦИОНАЛНАТА РАЦИОНАЛИСТКА - жената, която не чете хороскопи, не вярва в прераждането, не обича теориите за световната конспирация. Която си прави списък за всичко, планира и подрежда бюрото, времето, програмата и отношенията си с хората. Поради тази причина е добър слушател (или поне така си мисли :). И в най-голямата буря може да остане хладнокръвна и като Скарлет О'Хара е убедена, че сутринта със сигурност ще се намери някакво решение. Тя изпада във вцепенение, когато някой й вика, защото това просто не е тонът, който тя може да чуе и възприеме...
    НЕУМОРНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК - това е жената, която обича да пътува не само в пространството, но и във времето, но и в дълбините на въображението си. Обича историята. Обича да разказва истории. Обича да слуша истории. Толерантна е към мнения, към различия, към хора. Затова се страхува от острите форми на уседналост и предвидимост. Никога не е напълно доволна от настоящето и фантазията й бленува за нещо отвъд... Има леко саморазрушителна склонност към живот, пълен с промени, вълнения, нови познанства и нови простори. Затова се страхува от нетолерантните хора с предразсъдъци. А лайтмотивът й е, че никой не може да й казва как трябва да постъпи. Дотам, че ще си изгори ръката, за да докаже сама, че пламъкът на свещта е наистина горещ, независимо, че всички около нея са й го казали сто пъти...
    Само една вечер с една книга ме изправи пред пет различни жени вътре в мен. А колко още има, които не са се пробудили още... Чакам гласовете им да ме разтърсят. Надявам се да ги разпозная...
    За финал, ето един прекрасен цитат от Черно мляко: каквато и да реша да бъда - левичарка, феминистка или нещо друго, всъщност се нуждая най-силно от тясна връзка със светлината вътре в мен...Какво значи да си верен на себе си, ако в главата ти има толкова много гласове? Единственият критерий, че вървиш по правилния път, е очите ти да блестят, а устните ти да се смеят, защото правиш това, което те вдъхновява и живееш живота си с големи глътки интуиция, творчески хъс и страст...

Колко е хубаво да имаш собствена стая / A Room of One's Own

Най-накрая открих голямото предимство на Киндъла! Дава ти достъп до книги, които, в оригинал, е много трудно да намериш из обикновените книжарници. Първата книга, която си купих, беше (естествено) A Room of One's Own на Вирджиния Улф.

Макар да е писана преди почти век, само осем години след като жените получават правото да гласуват в Англия,  и когато все още не могат да притежават собственост, и днес звучи толкова актуално трепетният глас, който защитава стремежа на жените да се изявяват като творци.

През цялото време, докато четях, си мислех точно това. Колко плашещо актуално звучи. Да, жените днес са несравнимо по-образовани, независими и приобщени, но в някаква традиционна, патриархална гънка на мозъка на човечеството, имам чувството, че някои неща не са се поместили и с милиметър. И днес както преди, за някои мъже жената продължава да бъде просто обект. На желания, намерения. Те не могат да я приемат като цялостна завършена личност, интелектуален партньор или творец.

Малка собствена стаичка и 500 паунда на месец - двете необходими условия, според Вирджиния Улф, за да може една жена да пише. Във времето, когато все още се прокламират мнения, че жените са по-нисши интелектуално, че когато спрат да раждат деца, те стават ненужни, сред този вихър от гласовити патриархални гласове, Улф задава някои толкова съвременни въпроси.

В повечето романи, писани от мъже (по нейно време), жените са единствено и само романтичен обект. Защо във въображението на писателите, те са музи, но в реалния им живот, са натикани в малка тъмна стаичка под стълбището? На фона на войната или политиката, обикновените, ежедневни теми, които вълнуват женската литература, са гледани с насмешка и описвани като малки и несериозни. Как така векове наред, ролята на жената е била тази на огледало, в което мъжът да се огледа и да се почувства по-важен и несъразмерно по-значим?

За да се промени всичко това, казва Улф, жените трябва да започнат да говорят. Макар нешлифовано, макар и без необходимото образование, те трябва да отстоят късче независимост и да пишат. Да продължат нишката от единични женски гласове, оцелели през хилядолетията, и да наситят света с пълноводната река на своето различно мнение.

Тъй като наскоро прочетох Черно мляко на Елиф Шафак, паралелът беше неизбежен. Шафак също се оплаква, че на нея гледат преди всичко като на жена, и след това като на писател. Огромната дилема за майчинството я изправя пред най-тежката депресия в живота й. Разкъсвана между традиционната роля, която й е вменено, че трябва да изпълни, и същността си на творец, която отстоява цял живот, тя открива само едно. Че няма готов отговор за модерната жена, изправена пред избора между сладкото спокойствие на семейния уют и трескавата си съвременна нужда за изява и изказ. Сред гласовете на нейното многолико, разногласно, неединодушно съзнание, се крие лъкатушният собствен път, по който тя избира да поеме.

п.с. Никога не съм се възприемала като отявлена феминистка. Обичам и имам нагласата мъжете да ми подаряват цветя, да ми отварят вратата, да ми подават ръка, когато слизам от автобуса. Изненадах сама себе си с този текст. Може би фактът, че и аз за първи път в живота си се сдобих със собствена стая, ме променя... Наистина е хубаво най-накрая да мога да чуя собствения си глас...

Спомени от преди десет години

Снощи бях потънала дълбоко в Черно мляко на Елиф Шафак (изд. Егмонт България). Имах нужда да записвам размислите, които книгата предизвикваше у мен. Трескаво затърсих около себе си празен лист. И се натъкнах на една тетрадка, в която в просъница съм драскала стихове преди поне десет години. Като пътуване във времето си припомних едно свое някогашно аз. Гласът ми е звучал малко наивно, малко романтично, малко детски. Ето част от стиховете, които ми се сториха годни за употреба:

Гърдите ми са като деца.
Поиграй си с тях на някоя игра.
Поразсмей ги, прочети им приказка.
Нацелувай ги, приспи ги.
И те ще са така щастливи...

***
Не ме обичай,
не ме мъчи!
Твоята обич ме презира,
смалява ме и ме убива.

Ти ме искаш друга, светла,
весела, великолепна...
Аз съм мъничка, смутена,
грозновата, притеснена...

Аз не искам да те имам...
Искам само да те искам...

***
Страшно е да те има
само в моите сънища...
Но по-страшно е да е пълнолуние
и да страдам от безсъние...

Докосвам призрачните ти пръсти,
целувам безплътната ти уста...
Тръпна от неслучената ни целувка.
Тя разтапя ме в снега...

Ти си призрак, мили мой.
Стой, далече стой!

Мики Маус потиска ли Мини?

Този вьпрос ми се стори литература сам по себе си. С тази разлика, че не е вьображаем, а има хора, които наистина си го задават...

Самота

Кое е по-самотно?
Да си сам?
Или изгубен във тълпата,
до полуда
да търсиш глътка въздух, шепа светлина...
Да търсиш сродната душа?
Дали човекът тук, до теб, си опознал?
Или във своите мисли
си измислил
една шарада, маска, карнавал...
от тебе украсен измислен образ,
но не и истинския жив човек от плът...
Мечтаеш... И в мечтите  
той и ти вървите заедно на дълъг път...
Но спри и вслушай се...
И ако човекът, който е до теб,
днес ти продума една едничка дума,
ще прозреш...
Макар в леглото ти, той пак е непознат,
и няма нищо общо
на мислите ти с образа копнят...
И мигом ще се сринеш в пропастта...
Ще те погълне страшна самота...

Моят Kindle страх

От два месеца си имам Киндъл. От един месец го регистрирах. Едва вчера качих първата си книга  и тя е Закон за движение по пътищата... Колкото и нелогично да звучи, изпитвам някаква резистентност към Киндъла. Или го усещам като вид предателство към любимата стара, традиционна книга. Имам чувството, че ако се поддам на неговото рационално и удобно очарование, ще загубя нещо безвъзвратно... И тихият шепот на прелистващите се страници ще спре да ми нашепва същите приказки...
Интересно от какво всъщност е този страх? Ако се пристрастя към Киндъла, както преди това се пристрастих към лаптопа, Фейсбук или bg-mamma, колко лошо може да е това? В крайна сметка ще води до четене на повече книги, нали...

Пътят към сърцето ми

Пътят към сърцето ми не е магистрала,

не е права, нито е спирала...

Към сърцето ми се вие тесничка пътека,

само ние двама крачим там полека...

Краят не е предопределен...

Ще поемеш ли със мен?

Колко красиви могат да бъдат книгите? Колко празнично настроение могат да създадат?

Елхата
на витрината на Orange  в Мол Сердика

Елхата от книги
на щанда на изд. Егмонт на Панаира на книгата

 

Животът на Пи

"Животът на Пи" те хваща като в цветен сън и не те пуска до края. Честно казано, на финала, ми се искаше да започне от начало. Това е филм - магия, който въплъщава есенцията на кино изкуството - да разказва истории. А тази история е толкова вълнуваща, че спира дъха и не те пуска дни наред...

Историята е на Пи - момчето, което е едновременно индус, християнин и мюсюлманин и неспирно задава въпроси за Бога и хората. Дали като наказание за това любопитство, или като награда, но той получава шанса да се изправи лице в лице с Бог. Загубил семейството, любовта и всяка връзка със света, той открива сърцевината на надеждата в неистовото желание за живот. Оцеляването неизбежно минава и през опознаването на тъмната човешка страна, дивия звяр в себе си, с който Пи трябва да се научи да живее и с който на финала трябва да се раздели, без да поглежда назад...

Това е един много красив филм. Някои от сцените са болезнено красиви. Но зад цялата тази красота прозира неизменно, жестоко, неумолимо, диханието на Природата и Бог. Интересно, въпреки че този филм е толкова анти-религиозен, той дава най-поетичното определение на вярата, което съм чувала напоследък. Вярата е онази прекрасна история, приказката, магията, която прави света, в който живеем, не просто поносим, а го превръща в място, където се прехласваме по красотата, любовта и живота.

Самият акт на разказване, на създаване на истории, е целебен. Изпълва ни с надежда. Дава ни възможност да осмислим съществуването си. И ни помага да оцелеем. Не истината е важна, а историята, с която ще я разкажем... Защото истината е недосегаема, но думите, с които избираме да я пресъздадем, определят какви сме и в какво вярваме.

Да не забравя да спомена, че филмът е индийски, което някак го прави още по-ценен в моите очи :)

New Year's Resolutions

Веднъж се съветвах с Жаки какъв подарък да купя за рожден ден и тя ми каза следното: "Подарявай преживявания, а не вещи"... Много хубав съвет, който се опитвам да следвам от тогава.

Може би затова един от любимите подаръци, които можете да ми направите за рождения ден, е книга. А за последния си рожден ден получих много книги :)

Вече приключих първата и бързам да споделя един чудесен цитат от нея: "Естественият ни порив е да изследваме, да изразяваме творческия си потенциал, да търсим удоволствие и да избягваме болката".
Естествено, с времето този порив се цивилизова от семейството, училището, обществото и всякакви други институции на Матрицата. Но да се поддам на естествения си порив ми се стори като една прекрасна идея за изкарване на Коледните празници и вдъхновяващо пожелание за 2013. В резултат, снощи изкарах една прекрасна вечер, изразявайки творческия си потенциал и скоро може да се престраша да демонстрирам резултата и тук :)

Книгата, от която идва цитатът, е "Петото споразумение" от Дон Мигел Руис и Дон Хосе Руис, на изд. Кибеа. Светът не свърши този месец (слава богу), но се надявам, че цялата дискусия за края му, ни е накарала да се вгледаме по-дълбочко в себе си и да открием някои отговори. Като например какво искаме, какво търсим и какво би ни направило по-добри хора...

Тя вижда някой друг

Aз гледам теб, ти гледаш нея;
тя гледа него, той гледа някой друг...

В този водовъртеж от свързани очи,
в този кипеж от преплетени съдби
душата ти кога ще се смири?

Кога ще обикнеш човека пред теб,
кога ще го видиш, човека до теб?

Спри да мечтаеш, спри да кръжиш!
Спри да копнееш, спри да тъжиш!
Тук и сега, той е твойта съдба!

Облаци

На върха на една планина...
върху одеалото, стоплено от твоята ръка...
пoседнахме под безкрайната синева...

Премина облак, два облака, три...
Километри от бели и сиви палитри...
Започна прожекция от облачни филми без субтитри...

Доизмислени от твоето докосване...

Премина самолет,
изписа любовен куплет...

И така,
на върха на една планина,
лежахме ръка до ръка...
А времето спря...

Дете

Тези огромни детски очи...
Тези засъхнали детски сълзи...
Тези протегнати гладни ръце...
Тези нестоплени, болни нозе...
Трошичка вземи, дете нахрани...
И в този миг ръката ти, богословена,
ще спаси не дете, а вселена...

Молитва (2)

Като свещ под дланите ти се топя,
аз съм твоята молитва...
В този храм със мен ела,
там душата ми политва...
Там ръцете ми не спират,
да те чувстват, да те имат...
Там очите ми се взират,
в твойте сребърни сълзи...
Там дъхът ти се разлива
като ручей в ясни дни...
Там душата ми щастлива...
не се моли, а лети...

Сам

Вихър, студ, мъгла и дъжд...
В този вихър изведнъж,
неочакван, неразбран...
аз останах страшно сам...

Слънце, бури и мъгли
и тревожно сиви дни...
непотърсен, некопнян...
в студ и мраз останах сам...

Но в душата ми покълва
странен, огнен, ален плам...
със надежда ме прониква...
Няма да съм вечно сам...

И дъха ти ще усетя...
розов, дишащ, топъл блян,
по тила ми ще се плъзне...
ще почувствам, че си там...

Необратимо

Коя любов е истинска?
Дали онази,
която като топло одеяло пази
душата ти от бури и валежи?
Която е домашна, топла, проста...
Не те разкъсва и е сякаш доста
умерена и предвидима,
дори сред вихрите на люта зима...

Или онази,
която като трън в сърцето лази,
която мозъкът ти претопява;
със страст залива тялото ти като течна лава?
Не знаеш в утрото какво те чака,
очите и ръцете ти разплаква...
Но всеки миг наситено огромен
е ценен, ярък, ненаситен спомен...

Коя любов избираш да поискаш?
Коя любов си смел, за да изстискаш
от своето сърце?
И ако днес едната избереш,
кураж ще имаш ли да понесеш
за цял живот, необратимо...
решението днес, което взимаш?

За края на книгите и Вавилонската кула...

   Разбира се, няма двама души, които да прочетат една и съща книга, и да извлекат от нея едно и също знание. В някои случаи, като с Библията, това неединодушие може да има доста кървави последици. В други случаи, за щастие, това е прекрасна основа за интелектуален обмен на идеи, гледни точки и възможни итерпретаци...
   Току що затворих последната страница на едно прекрасно четиво, Това не е краят на книгите (изд. Enthusiast, прев. Силия Колева), един разговор между Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, записан от Жан-Филип дьо Тонак. Двамата почти 80-годишни интелектуалци разсъждават за съдбата на книгата в епохата на Интернет, киндъла и глобализацията. Сред цялата мъдрост, която двамата се надпреварват да излеят, всеки ще открие нещо за себе си. Сега преглеждам записките си по книгата. И се питам, ще се намери ли друг човек на белия свят, някой мой душевен близнак, който да се впечатли от точно същите идеи, които и аз съм нахвърляла. С апел, ако съществува, да ми се обади, тук ще опиша 5-те идеи, които Дени си зае от Това не е краят на книгите:
   - Еко формулира много интересна концепция за скъсяването на настоящето: Настанили сме се в подвижното, променящо се, обновяващо се и нетрайно настояще; настоящето се скъсява, изчезва... Еко дава следният пример: ако преди, два дни се учиш да караш колело и това е умение за цял живот, сега, два дни се учиш да снимаш с новия си фотоапарат, а след една година го сменяш и почваш отначало. Сякаш живеем в непрекъснато очакване на бъдещето, на промяната, на обновения модел на сегашния си живот и по този начин преживяването на настоящето се скъсява спрямо преживяването от нашите родители само преди 50 години например...
   - оттук се стига и до въпроса как този процес на непрекъснато обновяване влияе върху формирането на колективната памет. Особено, когато в епохата на интернет и мобилните комуникации, тотално се изличава идеята за информационен авторитет и източник, който да установява достоверността на информацията и който да формулира, диктува интерпретираното от масите... Колективната памет все повече се превръща в сбор от индивидуални памети...
   - същият ефект има и глобализацията. Само преди 10-ина години, изучавайки понятието глобализация в университета, всички се вайкахме как това ще доведе до тотално уеднаквяване на мисленето и изличаване на културните различия. А наблюдаваме точно обратното. Тя (глобализацията) допринесе за раздробяването на опита, казва Еко. Липсват авторитети, които да ни насочват и уеднаквяват представите ни. Култура става невъзможно понятие извън личността! Формирането й вече е резултат от самоучастие и самоотговорност.
   - в този ред на мисли, Еко и Кариер, формулираха и понятието за интелектуалната автономност - извоюването на реално познание от машината. Това понятие описва доколко от информацията, или знанието, което ни залива от всички страни, ние сме способни да формулираме познание. Това е малко като да владееш пълния член, когато вече на никого не му пука за правилната му употреба. Но пък владеенето му е знак, че си отвоювал частица знание, която те различава от тълпата...
   - за финал, още една интересна мисъл, която няма нищо общо с изброеното дотук. Още от митологично време, свързваме небето с оплождащото мъжко начало (дъжда), а земята - с приемащото женско начало. От тази изходна позиция, Вавилонската кула може да бъде разгледана като дързък фалически символ - опита на земята да "оплоди" небето. Това е още една причина кулата да не се понрави на силно партиархалния пред-християнски бог, който в крайна сметка я разрушава.

Страх

Как е възможно точно сега,
в този момент, край тази врата,
ти да се спреш, аз да се спра
и да позная в теб любовта...

Как е възможно точно преди,
на къстопътя на моите мечти,
ти да се спреш, аз да не спра...
и да подмина така любовта...

Как е възможно само за миг...
да се превърне животът във стих...
Ти го изпяваш, аз го шептя...
Заедно пишем така любовта...

Как е възможно само за миг,
студът да полъхне безмилостно тих...
и да разлюбим в студа любовта,
и да си тръгнем сами под дъжда...

В кой миг разбра, че спря да боли?
В кой миг си силен както преди?
И ако болка не чувстваш сега,
какво е убил във тебе студа?

И става възможно ето така,
в този момент, край тази врата
ти да се спреш, а аз да не спра...
от страх да не срещна отново студа...

Неочаквано

Неочаквано, небмислено, неразбрано
ти ме погледна през рамо...
И аз се загубих...
Удавих се, хлътнах, размих се,
в този поглед пропаднах, стопих се...

Тичах, след тебе, разтварях крака,
молих се, плаках и блъсках глава...
Как
да те върна, сграбча, обърна,
да се сгуша до теб и да те прегърна...

Затвори си очите и вече върви си...
Омръзна ми от тебе светът да зависи...
Пусни ме!
Ще чакам, ще мога, ще искам...
сърцето си смачкано от теб ще изстискам...

Тишина

Изгубих ли се или се намерих?
На кръстопът приседнала е моята душа...
Керваните с камили покрай нея бродят...
И странници със думи мъдри я тешат...
Поспри и ти, и даже не продумвай!
Седни до мен, поспри се ей така...
Да споделим минутка тишина!

Сватбата на слънцето и морето

Прежуря слънцето. Оловна жега...
Морето се протяга като гола, хубава жена...
Поклаща сладострастно своите бедра...

А слънцето е полудяло от копнеж...
Лицето му гори от страст; ще се стопи!
Морето цял ден сладострастно му шепти...

И най-подире вече се предаде!
И презглава се втурна в хладните вълнисти дълбини...
Със огнен вик на страст глада си утоли!

Изцяло

Аз искам, искам теб!
Аз вярвам, търся, моля...
Върви със мен напред,
изпълвай ме с тревога!

Но само не мълчи!
Не ме мъчи така...
Крещи, шепти, гали,
обичай ме изцяло...

Огън

Поглеждаш ме и сякаш течен
огън в кръвта ми изливаш...
Неусетно

в този миг във мен се разливаш...

Докосваш ме и сякаш кинжали
раняват плътта ми до болка...
Пожари,
пожари в мене разпали.

Избор

Не всичко е черно и бяло...
Не всичко е делта и извор...
В сивото всичко е спряло...
На кръстопътя на невъзможния избор...

Днес се изправям най-най-сама
насред най-пусто и сиво поле...
Към мен се е втурнала бясна река,
ще помете или мен, или тебе...

Десетки хора блъскат се в мен,
а аз съм глуха, безчувствена, пуста...
Толкова съм посивяла от самота,
че даже болка вече не чувствам...

И никой, и нищо не може вместо мен да реши...
И никой, и нищо не може да ме спаси...

Плаване

Пребродих пътеките на сърцето си.
В лабиринтите на душата си се изгубих.
Път не намерих, само посоки,
към които поглеждам със трепет и страх...

Чакам да дойдеш отнейде, отнякъде...

Чакам да вземеш моята ръка...
И да посочиш посоките истински,
и да поемеш с мен към брега...

И да заплуваме, прегърнати винаги,

през океана на свойта съдба.
И да се върнем пречистени, хубави
в колибата сламена от свойта мечта...

Безсъние

Аз мога да живея с мисълта,
че няма да те имам вече,
но в мен остана твоята следа –
среднощем буди ме и кротичко ми пречи.

Не мога да заспя!

И будна скитам нощем по света,

със сетива измъчени и слепи,
защото твоята следа
среднощем буди ме и тихичко ми пречи...

Не искам да заспя!

И да забравя дните нежни,

когато те наричах само мой,
когато дни и нощи пак не спяхме,
пияни от любов...

Днес или утре

Днес или утре или някога,

после, сега или вчера...
Никога или понякога
мислиш ли си за мен?

Стон, мисъл, прашинка,
сянка, дума, власинка,
косъм или пък снимка...
напомнят ли ти за мен?

Пишеш, четеш, вечеряш,
къпеш се, смееш се, споделяш,
играеш, работиш, със друга леглото разделяш...
Забрави ли, че и аз бях тук-там?

Или тънка мисълчица-свещица
някъде си запалил за мен?
Нейде си скътал  спомен самотен
с усмивки-целувки от мен напоен...

Обичам те

Обичам те с ръце, със устни и с очи,
обичам те със длани и с усмивки,
обичам те, макар и да боли,
обичам те, макар и да сме чужди...

Защото ти си с друга в този час
и в мислите си вдигаш й олтари.
Защото беше всичко между нас,
но моето сърце не те прежали...

Защото в сънищата си не спя,
за теб разтварям длани безутешно
и моля се ти също във съня
да ме прегръщаш силно и сърдечно...

Устните, които искаш да целуваш

Една усмивка твоя...
и политам...
Безкрили облаци сияят
от любов...

Едва прошепнати слова
и се опивам...
Без ред безчет искри
в сърцето си събирам...

Едва докосваш ме със длан
и се извивам...
И огън ален във кръвта ми лумва.
И тъничка въздишка се изплъзва
от устните, които искаш да целуваш...

Раздяла

Главата ми се пръска,
сърцето ме боли...
Агония и мъкa...
Защото ме остави ти...

Знам, все някога ще мине...
Знам, ще спре да ме боли...
Но сега сърцето ми е рана
и само парещата болка ме крепи...

Иначе ще рухна на парчета,
сиво-черни от тъгата по изгубените дни...
жълто-сиви от омраза и ненавист,
че всички мигове на заедност уби...

Как да си спомня, че била съм някога щастлива...
Че сме се прегръщали в окъпани от обич дни...
когато болката е черна и горчива
и се просмуква на талази в моите длани и очи...

Болѝ, болѝ сега...
Защото утре може да е вече късно...
Защото в някой миг ще се пробудя, по-силна, светла и добра...
Изсъхнала ще е за тебе и последната сълза...

Не съм сама

Не съм сама. Щом в мислите ми плаче тихо
за тебе спомена... лъчист и тъжен.
Ти си отиде... и в мен остана сладко ехо,
че съм те имала ...и още си ми нужен...

И може би годините проклети
неспирно ще минават покрай нас,
но все така в сърцето ми ще свети
една любов с пропукан, тъжен глас...

Защото ти и бе, и си остана
мой съдник, изворче и глас,
в душата ми и рана, и лекарство,
което ще ме следва всеки час.

Аз ще оплаквам вечно, че те пуснах
да си отидеш без да ми простиш,
че в себе си аз също не намерих,
едно едничко, мъничко „Простих”.

Но тъй е трябвало и тъй ще бъде.
Ще крача вечно мъничко сама!
И, търсейки те, нейде ще намеря,
утеха, и простор, и тишина.

Демоните на нощта

Демоните на нощта впиват в мене ледни пръсти,
вкочанена в самота, мисълта ми се прекръства.
Кръв и смърт ми носи мракът – на съня ми извращения.
Часовете се разтапят на фрагменти от видения.

Всяка нощ ми носи смърт

и се раждам пак със утрото,
но във вените ми спят
гласовете на отвъдното.

Уши притискам с треперещи длани,

за да спра талазите на мрака,
но мислите ми са отвътре раздрани
и в мозъка агонизиращ нощта пак ме чака.

Преглед на печата

Тази седмица прочетох две книги: първо „Far from the Madding Crowd” (Далеч от влудяващата тълпа, Penguin Books) на Томас Харди и след това „Слугинята” (The Help) на Катрин Стокет (ИК Enthusiast, превод Катя Перчинкова). И тъй като ги прочетох в една и съща седмица няма как мислено да не ги сравнявам. И двете са горещи, вълнуващи, със силни женски характери в тях. И двете извикаха сълзи на очите ми, но ако затворя очи и се попитам кои са завладяващите образи, които ще запомня, отговорът несъмнено е в полза на класиката.

„Слугинята” е типичен представител на модерния силно четивен, увлекателен американски роман. Темата за сегрегацията е емоционална, полемична и си плаче да попадне в категория бестселъри. И въпреки че те докосва дълбоко, книгата остава някак плоска, защото всяка мисъл, всяко изражение на героите ни е детайлно обяснена, анализирана, смляна, за да не пропуснем да си направим правилния извод. Въпреки че всяка от главните героини – Скийтър, Мини или Ейбълийн, говорят от свое име, нямам чувството, че наистина ги познавам. Въображението ми рисува ясен образ (след като гледах и филма, вече нямя как да избягам и от екранните образи), но без дълбочина.

Докато в романа на Харди цяла една любовна история се развива сякаш между другото на фона на идиличния или влудяващо антагонистичен селски пейзаж, а Батшиба и Гейбриъл не обменят повече от 3 страници диалог в цялата книга. Сред бурите, пожарите, стригането на овцете, сватбите, погребенията и влудяващата страст има пластове и пластове от значение. Като се започне от библейските аналогии за добрия пастир, като се мине през разреза на живота в провинцията, психологията на социалната самота, феминистката тема и, разбира се, темата за любовта, всичко е там, разстлано като на длан за очите на този, който иска да разбере и да проумее. Без да ни казва какво и как да мислим и без да хвърля в лицето ни нравоучения.

Но най-вече ми хареса как любовта на Батшиба към Гейбриъл се роди неусетно и за самата нея, както понякога става в живота: без да анализираш в агония сърцето си, то те изненадва с името на човека, което тайно е изгравирало зад затворените ти клепачи. Един ден просто разбираш, че той е там и вече няма начин да си тръгне...

Душата ми е обвита с нафталин... Бягството от влудяващата тълпа победи слугинята в битката за сърцето ми.

Желание

Искам да танцувам само за теб,
гола, жадна и красива,
да плъзгам пръсти между бедрата си,
желание да ме облива...

Аз искам да сграбчиш бедрата ми,
да ги разтвориш бавно и копнежно,
да въздъхнеш от силното желание,
да влезеш в мене нежно.

И искам този ритъм да се проточи вечно,
да се разливам като цветен аромат в ръцете ти,
да се понеса на висотата на копнежите
и да избухна като късчета надежда.

А ти заровил длани и лице в гърдите ми
да изцедиш последната им капка влага
и да се втурнеш в мен със силата на двеста конски впряга,
и да се изпразниш най-близо до сърцето ми.

И твоят вик на искано блаженство
да ме прониже като меч коварен,
и тялото, в което те поемам,
да блесне в светлина и морна влага.

Спящата красавица

Дворецът тъне във забрава...
Трънлив венец го в мрак обвива...
По пътя никой не минава...
Красавицата спи щастлива...

Сънува огнени милувки,
сънува как със дни будува...
Сънува принц със тихи стъпки
как нежно в мрака я целува...

Минават хиляди години,
а принцът нивга не пристига...
Разпадат се стените огледални
и плесен по ъглите им избива...

Дори пленена във гора от тръни
усмивката й не унива...
Защото принцът нарисуван във мечтата й
от всяка истина реалност е по-жива.

Пътят

Пътят не е начертан,
пътят не е извървян,
връщам се, завивам и посоката изменям...
С всяка крачка, с всяка мисъл себе си и своя път променям...

Ако днес болезнено сгреша,
ако утре с гръм се проваля...
Ще се справя...
Гордостта си ще сподавя...
И с изправена глава,
с пламенно сърце в ръка,
пак ще тичам към света...

Автопортрет

Бях и съм,
съм, ще бъда:
във безкрайности унесена
и в практичното подточка.

Целувка в съня

Снощи сънувах...
До лудост будувах...
За тебе бълнувах...

Последната твоя целувка
беше ли обещание?
Или сбогуване?
Или послание?

Нищо не каза.
Просто си тръгна.
Какво се опита да ми покажеш?
Обичаш ли ме или
се мъчиш да ме забравиш?

Снощи сънувах.
До лудост будувах.
Тебе отново целувах.

Споменът се преобърна:
от обещание в неясно послание,
в тихо мечтание,
във отчаяние...

Ела и нещо ми продумай,
не ме оставяй да тълкувам...
Едничка дума захвърли
и даже силно да боли
съня обратно ми върни...

Тайнство

Спуснахме всички завеси, резета и щори,
угасихме лампите – само в ъгъла тънка свещица гори.
Туй е нашето тайнство, споделено само от двамата,
без вятъра, слънцето, мравките и злите мълви...

Сенките полазват стените,
събличат ги с тихо докосване...
Звън на дълга целувка,
с устни погалваш гърдите ми
и запалваш с длани мечтите ми...

Интервю

Интервюто ми в "Закуска на тревата".

Божествена любов

Влюбвал ли си се някога, Господи...
Губил ли си някога любовта?
Защо ни наказваш така болезнено да преживяваме?
Нима и твоето сърце плаче, разделено от любимата,
и търси нашето съчувствие...

Или в човешкото страдание търсиш лек
за своята собствена обидена душа...

Защото твоето сърце безкрайно е
и болката ти е безкрайна...
И любовта несподелена
те кара да усетиш с трепет, че твоето сърцето е истинско
и обозрими са пределите дори на чувствата божествени....

Принцеса

Смешно ли ти е да ме гледаш така...
Рошава, сънена, коса, сън, баклава...
Смешна съм, 
страшна съм,
таласъм...

Искаш ли ме дори и сега,
прашна, мръсна, чехли, спрей за коса.
Изчезнаха прическата и роклята, 
в дванадесет магията утихва...
Принцесата май стана тиква...

Е, това е животът.
Бръчките, чиниите, простряното пране.
Стриите, разправиите.
И няма ли да спре да плаче вече туй дете?

Ще устоим ли на вълнението на проэата,
на изкушението на безсъпротивлението?
Или все пак ще съхраним пантофката
във шкафа в ъгъла
и ще изтупваме праха от нея,
дори и само във неделя...

Кого виждаш?

Гледаш към мен, но кого виждаш?
На бялата стена на лицето ми
си проектирал своите видения
и доизмисляш ме.
Не чуваш
мечтите ми, сълзите ми,
не чуваш болката, с която ти говоря.
Избледнява и изчезва моето лице.
Остава само нарисуваната с молив линия
от твоето съзнание.

Триъгълник

Омагьосала съм се в този триъгълник.
Виждам само тези очи,
пронизващи.
Чувствам само тези ръце,
галещи и топли.
Чувам само този глас,
идващ от безкрайно далече.
Друга съм,
а не мога да те забравя
и ме боли.

Случайност ли е съдбата?

Имало едно време, когато Божиите твари нямали чет точно като зрънцата на нара и било грях да говориш много, защото можело да кажеш каквото не трябва да помниш и да запомниш каквото не трябва да казваш. (Копелето на Истанбул, Елиф Шафак, Егмонт България, превод Емилия Масларова.)

Преживяването да четеш тази книга е неповторимо. Тя започва бавно, изпълнена с детайли, които ти се струват мудни и ненужни. Но страница след страница набира скорост и на финала те оставя с усещането, че си прочел най-хубавата книга на света.

Една невероятна история за силата на паметта и за съдбата. Всички сме мравки, които пълзят по повърхността на разпукан нар. Единственият начин да проумеем колко е красив, е да го погледнем отгоре - с очите на Бога или от дистанцията на времето. За да проумеем, че няма нищо случайно и че всеки избор, който правим, остава да тежи на мястото си и да прави вълни в реката далеч след като си отидем от този свят.

Докато четях, се почувствах супер виновна, че оставих наровете от Тунис да изсъхнат и накрая ги изхвърлих. Ако знаех колко магия има в зрънцата им... За финал да кажа, че лично Г-н Президентът си е купил "Копелето на Истанбул" от моята любима колежка Ели на Пролетния Панаир на книгата. Тя е устояла на импулса да му я подари. И с право. Това е книга, която си струва всяка стотинка от цената.

Други мнения за "Копелето на Истанбул": тук, и тук .

Мълчание

Само с поглед проникваш под полата ми,
само с поглед и с нежна усмивка...
Не е нужно да чувствам ръката ти...
Очите ти ме галят по всяка извивка...

Излишно е да ме целуваш...
Устните ми вече са се предали...
Из мислите ми денонощно върлуваш...
В спазъм болезнен кръвта ми се пали...

Горя, като факла, напоена с любов...
По тялото ми текат реки от желание...
Погледни ме, не ставай суров...
Насити ме със своето страстно мълчание...

Гледай ме и името си не прошепвай...
Нека да не те наричам с имена...
Гледай ме и ме рисувай с поглед,
като икона от греховна светлина...

Мога да те помня

Аз мога да те помня и красив,
аз мога да те помня и замислен,
аз мога да те помня зъл и див,
но също нежен, болен и умислен...

Защото ти бе всичко – моя свят
бележеше на запад и на изток
и аз бях твоя всеки път,
дори когато някой друг поисквах...

Сега съм чужда,
ти си също чужд
и моят свят тъй сякаш се разпада,
на запад и на изток цари смут
и стройният ми ред се разпилява.

И аз забравям даже да помисля,
забравям що е разум и тъга.
И почвам повече да си представям
каква била съм и кога
отново с теб ще крача по света...

Черна магия

Мисълта за теб е гореща сълза,
капва и бавно прогаря листа:
образи отминали,
спомени застинали,
виждам през дупката обгорена и сива
и сърцето ми пламва като рана лютива…

Отчаяние е грозна дума,
кошмарна,
сива,
в душата ти се завира
и там стиска,
притиска
докато болка изстиска...

Мислех, че мога да те забравя
в водовъртеж от десетки ръце,
които разкъсваха моето сърце,
галейки бедрата ми,
мачкайки косата ми,
презирайки мечтата ми,
политнала към теб...

Оставях се друг да ме целува,
затварях очи и за миг само ликувах,
защото виждах теб във мечтите си,
притиснал душата ми до гърдите си.

Но секундата се разтапяше в мрака...
Оставaше само солта от лъжата...
И мисълта - колко далече трябва да стигна,
магията черна твоя да вдигна?

Змей

Змей-горянин сред тъмата
открадна ме от чешмата,
напи ми водата
и ме затвори
в тъмни, каменни двори...

И няма, няма кой да ме намери
зад тези тежки зидани двери.
Сърцето ми само си говори,
за моя любим насила той го затвори...

Заключи ме зад сто врати,
а последната врата
аз затворих я сама,
защото мислите по тебе
са като лепкава мъгла,
в която ще се задуша...

Очите ми не виждат светлина
зад тази тежка каменна стена...

Но след десет години
зад високи прегради
твоите очи-кинжали
пак политнаха към мен.

Къде ме намери,
как по камъка се изкатери,
как почука на моите двери...
Как ги разтвори и ме прегърна,
как сърцето ми се преобърна,
как срама ми пребори,
как на рогозката ме събори...

Как си тръгна,
как не се върна
и зад стената
сърцето ми пак се разплака..

Седя зад тъмната стена
и питам бялата сълза
по-самотна мога ли да бъда
след като дойде не да ме спасиш,
а пожара във душата си да угасиш...

Скитница

Аз ли те оставих да си тръгнеш,
да се стопи гласът ти в падналия мрак,
аз ли не останах да те чакам,
макар за любовта ти да копнях...

Аз ли тънах дни и нощи в тебесъжаления,
аз ли роних сълзи срещу вятъра суров,
аз ли пропилях стотици вдъхновения,
скитайки да търся тебе в някой нов...

Или беше друга тази скитница проклета,
със очи, притихнали във стон,
непозната бе усмивката й клета,
тялото й – болно, като скършен клон...

Тя е бродила сред мрака и мъглите,
тя е кътала в сърцето си тъга,
докато безгрижно аз пилеех дните,
скрила се зад було от лъжа...

Но дойде мигът за равносметка
и на себе си сега признавам,
че без теб усмивката ми не е сладка...
Скитницата в себе си познавам и
и в душата си с тъга я приютявам...

Блести ли езерото?

Блести ли езерото?
Или светлината струи от телата ни:
чисти и бели под клоните летни.
Това е луната?
Или очите ти пак се впиват в мен –
лъчисти, невинни.
Сливат се устните под капки топли и светли,
топлиш ме, мрак е
и някакъв трепет сънливо звъни във душата ми.

Разминаване

Прегърна ме през кръста,
каза ми, че се правя на недостъпна.
Не разбра ли?
Бях свалила всички прегради...
Сърцето ми се подпали...

На сутринта ме гледаш през пръсти, 
леко се мръщиш...
Не помниш имена...
А мислите ми цяла нощ до тебе са спали.
Не разбра ли?

И по пътя, по който до днес сме вървяли,
пак поемаме, по диагонали,
които се срещнаха само снощи.
Интервали... На фона на зимната нощ.

Е, сега вече разбра ли?
Едва ли тази лудост ще ни подпали.
Но моите устни, за тебе копняли...
ще пазят нощта в паметта си за теб...
А римите, полудяли, ще рисуват твоя огнен портрет...

Изгаряне

Нощ, а някой припява във мрака
дрезгав припев от песен любима...
Ти приближи се, дъхът ти ме лъхна
и ме помете като морска лавина.

На забавен каданс пристъпвам към тебе...
Пеперуда, привлечена от лампа горчива.
А ръката ти, полегнала е на кръста ми
и в обръч от надежди ме ситно увива...

Смееш се, мразиш ме, забравяш ме, гониш ме,
тази тръпка с кръвта ми се слива...
И сто обещания без думи нашепваш ми
в тази нощ натежала и дива.

Магия

Морето нашепва легенда забравена,
ръката ти рисува приказки в косата ми.
Пясъкът прониква под полата ми
без да среща съпротива...

Сега сме едно, а преди миг бяхме двама,
тази морска магия като в сън ни превзе.
А звездите падат в очите ми, 
падат в тъмното и бездънно море.

Падна и ризата, паднаха дънките,
и целият хоризонт се изпълни с твоите ръце...
Татуировка се мярна, изчезна,
чувам само туптящо море и сърце...

В този миг ти разтваряш крилата си златни
и ме отнасяш високо, дълбоко,
виждам само сиво небе.
И разпознавам, че те познавам
още от кълн, от зародиш, от яйце, от дете...

Семе

Една едничка, мъничка тъга
в сърцето ти когато се е скрила,
усещаш се ти повече жена,
по-смела да се справи с всяка сила,
която бури, вятър и мъгли насреща ти ненавистно захвърлят.

Така и аз се чувствам като птичка,
оплетена във мрежа от мъгли,
оплетена във вихър от неспирни,
разгулни ветрови игри.

Но мъничката тайна, скрита в мене,
ми дава сила за живот и за борба,
да падам, ставам, но да ходя,
макар и в кръг, макар и по ръба...

Защото преди хиляди години
обичал си ме ти така,
че си запалил в мене хиляди огньове
и воля за живот и за борба...

И хиляди години от тогава,
туй семе още тлее тихо в мен,
оковите на собствения плен,
не угасиха неговата сила...

Въпроси

Защо обичаме да се измъчваме,
защо приятно е да ни боли…
Дали тогава се чувстваме най-истински,
оголена плът под рояка стрели...

Аз искам да съм щастлива и лека,
да забравя тази смешна и страшна тъга,
да обичам у всеки човека,
на наситя стотици жадни гърла...

с обич!

Само да се науча да обичам,
напук на всеки и всичко,
да спра да мразя, да ревнувам, да искам,
да стана чиста и лека като бистра вода...

Да дам на всеки да ме изпие,
да попия в жадната суха земя
да се превърна във водна стихия,
която дарява живот, и храна...

И да се върна при него така,
капка бяла и бистра вода,
да ме отпие и да си спомни,
колко болезнено негова аз съм била...

Желание

Когато те целувам,
целият свят се завърта около мен,
изпадам в безтегловност.
От очите ми бликват сладки сълзи…
Същите потичат между бедрата ми...

Такава страст е неспособен да запали у мен
никой, освен онзи, когото жадувам...

Музика

Копнея да остана все така...
На твоето рамо сложила глава....

Сгушена във блясъка на хиляди звезди,
сгушена във погледа на твоите очи,
нека тази нощ навеки продължи...

Чувствам се тъй тиха и щастлива,
спокойствие в кръвта ми се разлива
във тази нощ солена и красива...

Да можеше навеки да остана!
Тъй тихо до сърцето ти подпряна,
мечтата ми не плаче неразбрана...

И ти до мене винаги бъди,
без думи болката ми разбери
и тихичко със мене поплачи...

Нека тази нощ безкрайно продължи...

Пеперуда

Не е любов... Не е омраза...
Това безкрайно безразличие...
Ума влудяващо безличие...
изтри без болка, без следа...
копнежа, огъня, страстта...

И като малка какавида...
в безбройни нишки се увива...
и скрива поглед от студа...
тази разлюбена душа...

И мъртва спи,
и думи страстни не мълви...
И тихо, тихо, там заспива...
И бледа, болна пак унива....

Дали стените от коприна
ще се разкъсат и двамина...
отново слети във едно
ще скършат нейното тегло...

Дали надежда ще покълне...
Дали напролет ще набъбне...
и ще политне тя навън,
с крила покрити с цветен сън...

Думи, думи

По контурите на моето съзнание се спускат думи,
без форма, без мирис, но пък тежки...
Оставят дълбоки следи, драскотини и криволици...
Израждат се, нагаждат се, потъват и изплуват...

Очертание от думи, от възможности... без плътност,
субстанция от хиляди „ако” и разигравани в главата ми сценарии...
Моменти изживявани наум,
пред затворените ми очи, изпълнени с видения...

Виждам ли отвъд тази стена от думи?
Или оставам вкопчена във своя неизречен свят от образи...
И колко доизмислени са всички мънички реалности,
които съм отказала да изживея само в сиви тонове...

Руми

Вдъхновена от книгата "Любов" на Елиф Шафак, която Веско ми подари, реших да потърся стихове на поетa-суфист Руми (Маулана Джалаладдин Руми). Това е един артистичен свят, в който можеш да се изгубиш, но все пак ето едно от любимите ми стихотворения, в превод на английски:

God has given us a dark wine so potent that,
drinking it, we leave the two worlds.

God has put into the form of hashish a power
to deliver the taster from self-consciousness.

God has made sleep so
that it erases every thought.

God made Majnun love Layla so much that
just her dog would cause confusion in him.

There are thousands of wines
that can take over our minds.

Don't think all ecstacies
are the same!

Jesus was lost in his love for God.
His donkey was drunk with barley.

Drink from the presence of saints,
not from those other jars.

Every object, every being,
is a jar full of delight.

Be a conoisseur,
and taste with caution.

Any wine will get you high.
Judge like a king, and choose the purest,

the ones unadulterated with fear,
or some urgency about "what's needed."

Drink the wine that moves you
as a camel moves when it's been untied,
and is just ambling about.

В пиянството на живота само от нас зависи с какво вино да изберем да се опием. И дали то ще ни накара да пристъпим напред като развързана камила :) Кой може да изкаже по-добре смисъла на живота.

Път

По пътя на моето тяло,
изопнато в мрака на топлата нощ,
веднъж е вървяло, по бялото тяло,
докосване нежно, като блясък на нож...

Докосване с пръсти, горещи и топли,
докосване с устни сочни, добри...
са ме превзели, и са ми дали...
и болка, и страст, и безсолни сълзи....

Запалили огън, искра като слънце...
болезнено чувство за огън и страст,
което отвътре бушува и бъбне,
към тебе ме тегли с всеки дъх, всеки час...

An Imperial Message by Franz Kafka

Не съм го писала аз, но бих искала. Уникален разказ:

http://www.kafka-online.info/an-imperial-message.html

Най-интересното е каква реакция предзвиква, когато го прочетеш?

Малки богове

Колкото по-голям е светът,
толкова повече смалява се богът.

Кога ли пак ще гледаме света
с очи, изпълнени с почуда и тревога.
Кога светкавицата в мрака,
ще ни раздира като трепетно знамение,
а облаците от мъгла,
ще са от Него просветление?

Кога душите ни ще са отново бяла книга,
изпълнена със чудеса?
И ще повярваме че има,
върховна, справедлива доброта...

Светът за нас е вече необятен,
парчета лед и прах се гонят във безкрайност...
И няма знание, което да ни стига...
Към нищо и към никого не храним вярност...

Но колко станали сме по-добри,
по-истински и търсещи човеци?
Във ритъма на крачещите дни
душите ни превъртат обороти.

Дали свален и потрошен
Бог ще ни пази и закриля,
способни ли сме да го отречем,
сърцето ни от ужас без да спира...