Приказки за моята дъщеря: Джуджето Лю

В работилницата на дядо Коледа кипеше усилен труд. Джуджетата трескаво опаковаха последните подаръци, а до Коледа оставаха броени часове. Рудолф вече беше впрегнат в шейната, нетърпеливо размахваше рога, а носът му беше по-червен от всякога. На самия край на масата за опаковане на подаръци седеше Лю, едно МНОГО ТЪЖНО ДЖУДЖЕ. То беше ужасно непохватно и всички му се присмиваха. Ту ще счупи някоя играчка, ту ще завърже панделката накриво, ще обърка картичката, или, о ужас, ще размени подаръците на някое братче и сестричка... Всички останали джуджета се пръскаха от гордост по Коледа, защото смятаха себе си и своята работа за страшно важни и отговорни. А Лю тайничко ненавиждаше празника, защото си знаеше, че накрая някое дете неизменно ще остане разочаровано заради неговата непохватност. Ето защо когато и последната кутия беше натоварена на шейната и дядо Коледа и елените потеглиха, Лю не се присъедини към веселието на останалите джуджета, които почнаха да вдигат наздравици с греяно вино и да танцуват по масите. Той се прокрадна на двора и в мразовитата нощ бавно закрачи към своята малка хралупа. Беше толкова подтиснат, че на върха на носа му даже се беше изтъркулила една сълза, която замръзна от ледения вятър и започна да го щипе. Когато стигна до дома си и отвори вратата, очакваше го изненада. На пода имаше писмо. Не какво да е писмо, а ЗАГАДЪЧНО писмо, което беше цялото покрито с пощенски марки. То беше изпратено преди точно една година, и беше пропътувало почти целия свят, лутайки се между различни пощенски станции и куриери, защото малката детска ръка, която го беше надписвала, го беше адресирала до Южния, а не до Северния полюс. Лю с любопитство разпечата плика и зачете... Скъпи Лю, пише ти Мартин. Ти не ме познаваш, но аз искам многу да ти благударя. На Коледа сестра ми получи камионче-пожарна, а аз – книжка за принцеси. Мама и татко много се притесниха и казъха, че явно някои в работилницата на дядо Коледа ни е разменил подаръците. Убаче, и аз, и Верка сме много щасливи. Аз винаги съм обичал красиви принцеси, но никога не съм се и надявал, че някой ще ми подари такава книжка. Всички казват, че това не е подхудящо за момчета. Благодаря ти за най-страхотния подарък за Коледа, защото ти наистина отгатна за какво мечтае сърцето ми. А на Верка много й харесва камиона... Лю прочете писмото над десет пъти. Внезапно стаята му се стори много по-светла и топла. Сълзата на върха на носа му се разтопи и капна на листа, а след нея се отрониха още няколко. Ето че дори непохватно джудже като него беше способно да дари истинско щастие на едно малко дете. А може би още някой разменен подарък си е попаднал точно на мястото... Кой знае?
Във всеки случай, Лю вече не се чувстваше самотен. За малкия Марти той се беше превърнал в най-добър приятел.

Приказки за моята дъщеря: Жирафчето Пешко

Жирафът Пешко живееше в прашна картонена кутия, в дъното на един стар дървен шкаф, в ъгъла на една затъмнена детска стая, от която децата се бяха разлетели по всички посоки на света още преди десетина години. От толкова време вече живееше в кутията, че му се струваше, че слънцето, вятърът, облаците и снегът са били само плод на въображението му, с които да гони скуката и мрака. Освен това, краката му се бяха извили в крайно неудобна поза и ужасно много му се искаше да може да се почеше по задното дясно копито.

Понякога децата се прибираха в старата къща на родителите си, макар и все по рядко. От време на време се случваше някое от тях дори да пренощува в старата детска стая. Пешко чуваше скърцането на пружините на леглото. Долавяше как стаята се изпълва със сънища и среднощни въздишки. Но сега децата непрекъснато бързаха, винаги закъсняваха и нямаха време, със сигурност не и за ровене в прашни кутии в забравени шкафове. Ех, мислеше си Пешко, а какви славни времена бяха. Какви игри само падаха... Един ден обаче се случи чудо. В просъница Пешко дочу как някой отвори вратата на стария шкаф. Две малки ръчички започнаха да измъкват кутиите и да ги преравят нетърпеливо. Ето че капакът над Пешко също се открехна и две безкрайно любопитни очички надникнаха вътре. После се чу един безкрайно доволен вик. И две безкрайно щастливи ръце сграбчиха Пешко и го измъкнаха от прахта. Сгушен до гърдите на малката Ема, той щастливо отброяваше ударите на развълнуваното й сърчице. Неговото сърце също се вълнуваше и се изпълваше с нови сили и любов. Той беше не просто намерен и спасен. Той беше отново обичан.
Колко беше чудесно, че децата си имаха свои деца, които при това любопитно преравяха стари кутии. Пешко потропа щастливо с копитца. Нямаше търпение славните игри да започнат отново.

Сватбен ден

В този ден всичко е бяло,
сякаш никога не е живяло...

Всичко е жълто, розово, синьо...
като петна от плодово вино...

Целият свят е в краката ни,
и се усмихва препинателно...

Но аз имам очи само за тебе,
сякаш е спряло цялото време...

А ти виждаш само мен...
Защото е нашият сватбен ден...

Не забравяй никога този момент,
защото ДА не е просто фрагмент.

А е думичката малка, която
слепва парченцата в това наше лято...

Когато от аз и ти, прелетни птици,
се превърнахме в ние, с гнезденце с лавици...

на които да подреждаме лека полека
пейзажите, осмислили нашата семейна пътека...

Спомен

Шокиращо е колко си инстински,
а времето не е изтрило спомена
за горещия ти поглед върху голите ми гърди...

Мигът, в който те зърнах в лятната нощ,
отвори пред краката ми бездна
от неслучени ако, дали, може би...

Ах, тази твоя безкрайна усмивка
безмерна вселена от смях и надежда,
насити със смисъл дори и раздялата...

Полунощ е. Бързам с пантофките стъклени...
Побягнала от спомена за ръцете ти,
откривам топлината ти във душата си...

A Wall of Stone

It is a hard wall...
Hovering above,
Hitting you straight on!

It is love.
It is supposed to be love
But is as hard as stone,
And turns your heart into one...

It is a tear
That fills my eyes,
Never runs down,
Never cleansing the soul
From the hard moments
That hit you like a wall....

Спасение

Спасение?
Умение,
да ме разнежиш
от вълнение...
Да вземеш пръстите ми във ръка,
да шепнеш със целувки във нощта...

В ръцете ти е тихо, като стон
сърцето ми припуква нежен тон,
намерило утеха, точно там,
прилегнало на припек в твойта длан...

Смисъл

Изпълнена съм с тишина.
Крещи. Ушите ми пронизва...
Талази болка във кръвта
изливат се. Болят. Не стихват...

В ръцете ми е празнота.
Изпълнена със твойто име.
В леглото ми е самота.
Копнеж по нищо не изпитвам...

Изпълвам дните си със страст,
препускане през календара,
не спирам даже и за час,
не спирам, за да те забравя...

Но в мънички минутки самота,
ти се промъкваш като сладка мисъл,
живота ми изпълваш с красота...
Отсъстваш! А ми даваш смисъл...

Сбогуване с Валери Петров

Като всеки истински творец, очите му виждаха бъдещето... Сбогом...

Сбогуване с морето 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море! 
Още топло е, още е лято, 
но от час там над нас се върти, без да спре, 
вече първото щърково ято. 
То се сбира, разрежда се, дълго се вий 
на различни въздушни етажи. 
Сбогом мое море! Дойде време и ний 
да събираме вече багажи. 
А пък колко обичам те: нейде встрани, 
не летовищно - диво и степно, 
мое синьо море от детинските дни 
до задъхване великолепно: 
със чаршафа опънат, със дома от камъш, 
със заритите в пясъка котви, 
със варела ръждясал, със младия мъж, 
който риба на спиртника готви, 
и с момичето русо, което лежи 
или иде във весела блуза 
и вода във кесийка от найлон държи 
като жива, прозрачна медуза. 
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час. 
Даже просто ми иде да плача. 
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз - 
аз съм само зад тях минувача! 
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море! 
Дни, години - какво ни остава? 
Както твоята пяна във шепата мре 
чезнат зависти, страсти и слава. 
И защо са ни те? Своя земен живот 
ний тъй бързо хабим в суетене. 
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод, 
влей от свойто спокойствие в мене! 
Стига този ламтеж! Не съм вече момче 
и в часовника вечен на Хронос 
твоя пясък, море, все по-бързо тече 
от добрия във лошия конус. 
А пред тебе какво е животът ни? Миг. 
Тъкмо почнал, и ей го, изтече. 
И не сбогом е туй, а панически вик 
и какво, че познат е той вече, 
че безброй преди мен в своя път един ден 
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен, 
виолетов и син до безкрая! 
Ти, което си люлка на всеки живот, 
на сновенето наше нестройно, 
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под, 
върху който да стъпя спокойно! 
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял! 
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност! 
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял 
като хвърлен на плажа ти термос! 
Укрепи ме, море, укроти ме, море, 
над пространство и време разлято! 
На въздушни етажи кръжи, без да спре, 
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов 
се дочува на кораби воя... 
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов! 
Сбогом, вечност, жадувана моя!

Светлина

Във стаята ти днес не свети?
Къде изчезна? Сянка сред мъгла?
Дали бе истинска искрицата надежда,
която във сърцето ми пося?

Къде се скиташ? И къде се топлиш?
Намираш ли утеха във дъжда?
Дали понякога към мен поглеждаш,
когато паля свещ за тебе във нощта?

Мъждука пламъче в дома ми, на перваза,
запалено от мъничка искра,
която още свети някъде в сърцето,
жарава тлее жива в пепелта...

Във бурята намираш ли утеха?
Привиждаш ли във мрака моята протегната ръка?
Обходил друмища далечни, тук при мене
ще се завърнеш да намериш светлина...

Синьо лято

Стихийно синьо лято

ме превзема...

Обгръща мислите ми...

луда теорема

от слънце, пясък, облаци, вълни,

забъркани в коктейл

от моите ръце и твоите очи...

От никъде, полека, неусетно,

ти се промъкна като слънчева искра,

събуди лятото от сън дълбок,

разбуди и сърцето ми със скок..

А тялото ми, изсушено като прашна нива,

любов от устните ти с жадна страст попива...

Молитва

Тишина е в сърцето ми,
тишина и молитва...
Празна лента от спомени
със южняка политва...

Да целувам е трудно,
твоите устни са спомени,
наводнили сърцето ми,
във душата ми с корени...

Да обичам е тягостно,
във вина съм облечена,
всяка ласка със другиго
е на болка обречена...

Да съм с друг е напразно,
непосилно усилие,
да съм бляскава, влюбена,
над сърцето насилие...

Instant

I am, truly, very fine...
Walking, laughing, having fun...
I have never been so broken,
Smiles unsmiled and words unspoken...
I am very, very small,
Lying curled, a tiny ball,
Dreaming not in prose, but verse
A space within, huge universe...
I am hugging, loving you...
Making plans and being true...
But if he comes back, with greedy whispers,
I will choose him, no thought, an instant...

Distracted

Distraction.
A fraction
of action...
My mind floats,
like a bird that rides
a gust of summer wind...
Refusing to think
about bills,
hills,
mills,
treadmills...
Refusing to accept
concreteness,
pinned on a map,
timeschedules,
needs and reputations...
Distraction.
An escape from reality
colored in yellows,
in greens,
and in blues,
in a space within my mind
that sees beauty
as no one else can...

Mirror

I am a fragile tear,
Dripping down an endless trail of happiness...
Born in the space between your hands...
I am a tender word
You whisper softly, lips pressed on my back,
In a white night of passion and laughter...
I am a loving hand,
Touching your face softly, weightlessly,
After a burning day away from each other...
I am you, my love,
Your reflection, ripples in an ocean,
In a mirror of pain, joy and endless hope...
You are me, my love,
You create me with the conscious choice you make,
To fill me up with your love...

Метрото

Да те обичам не е съвпадение,
от вятъра изникнало съмнение...
Душата ми докосна като сън,
като стих, като вятър, като пътник отвън...
Като събуждане сутрин точно в четири без пет,
като колелото в метрото, притисната в ъгъла с теб...
Като дим от кафе зад прозорец с роса,
като пръстите, стиснали кичур мокра коса...
Като хлапе, нагазило в басейна на някой съсед,
като стихче нецензурно, посветено само на теб,
като лист от тефтерче, политнал навън,
като звън на глухарче, подгизнал от сън...
Като суха шишарка, пламнала само за миг,
като огън в камина, като стон много тих...
Като слънчев оргазъм, като лунен пейзаж,
като морския бриз в този сънен колаж...
Като пръстите ти, пълни с пясък, със скреж,
пропълзели под роклята в миг на копнеж...

Завръщане

Целия свят обърнах,
слях се с вятъра,
очите ми изляха езера...
Гърдите ми израстнаха
като планински зъбери...
между бедрата ми
покълнаха жита...
Целия свят обърнах,
за да се върна при теб...
Самотна като мъничка къпина,
понесла във сърцето си света...
на твоя праг със куфара поспирам,
в ръцете ти е само у дома...

Сватбено

На Тити и Мишо

Пристъпвам бавно,

като съботен следобед...

Пристъпвам към теб...

Усещам топлината ти.

Прониква в мен.

Запалва пламъче.

Запалва огън.

Запалва стихия.

Топлината ти в мен се скрива...

Сърцето ми ще прелее.

Ръката ти върху кръста ми

е обръч от огън,

очите ти са искри,

душата ми, 

под твоите пръсти
като струна на цигулка трепти...

Не бързай, моля те,

прегръщай ме бавно,

с нежност, полека,

и нека...

сърцата ни в моето тяло,

и в твоято тяло,

затуптят като едно цяло...

когато днес си казваме ДА.

У дома

В леглото ти се чувствам у дома,
в ръцете ти се гушкам като в мида,
едва отронила отломка от сълза,
усещаш ме, в сърцето си ме скриваш...

Едва прошепнала "Обичам те" и ти
усмихваш се насън и ме прегръщаш,
в съня ти съм облечена в мечти,
в съня си във невеста ме превръщаш...

Не си отивай, тук до мене остани,
хвани ръката ми и никога не пускай,
дори когато силно, искрено боли,
ръцете ми са рай, не ги отблъсквай...

От Мария Донева

Едно прекрасно стихотворение, в което се огледах тази сутрин...

Originally posted on Мария Донева

Жена да пише стихове 

е като да е гола 

и да минава тихо пред гостите във хола, 

и погледи да лягат под стъпките й боси, 

към нея да посягат обиди и въпроси, 

и всичко да се знае, 

и да се вижда всичко – 

каква е и коя е, 

и пак ли е самичка.

Жена да пише стихове 

е като да е луда – 

на въздуха да вика 

и своята заблуда 

да уплътнява с думи и с рими да окичи, 

възторжено безумни и плашещо логични.

Жена да пише стихове 

е като да е сляпа 

и пак да се усмихва, 

и без да се изцапа 

по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.

На който му е свидна – 

за нея да изтръпва, 

а никой да не може за дълго да я пази – 

ще си напусне кожата, живота ще намрази, 

завинаги ще млъкне, ще спре да съществува – 

докато се измъкне, докато отпътува.

Жена да пише стихове 

е като да лекува 

душата си със мигове.

И всичко да си струва.

Пролетно

Пониква във сърцето нова тръпка,
разпъпила се като ален слънчоглед...
в обятията ти правя първа стъпка,
целуваш ме тъй сладко като мед...

Дори порой реки върху ни да излива,
ръцете сплетени ни пазят от дъжда,
душата ми е като изорана нива,

засаждаш в нея сладостна мечта...

Дъждът измива всеки страх в сърцето,
издухва спомена за всяка непоникнала любов,
усмивката ти като слънце свети,
и вдишвам с думите ти огън и живот...

Вървели цял живот един към друг,
присядаме задъхани на прага,
треперя, не от пролетния студ,
а от вълнението в теб да се позная...